По-долу са изразени три мнения за икуменизма и едно официално становище на Светия Синод на Българската Православна Църква. Тази болна за православните християни тема е постоянно дискутирана през годините. Това представяне има за цел да даде на читателите на нашия сайт най-обща представа за икуменизма и отношението на Българската Православна Църква (БПЦ) към него. В същия момент, нашите читатели трябва да узнаят, че Орденът на Храма обединява в редиците си християни от всички форми на изповядване на християнството и не прави разлика между католици, православни и т.н. християни. Това отношение към християните Орденът на Храма е доказал още по времето на кръстоносните походи и е запазил до наши дни. От друга страна, Орденът на Храма не налага по никакъв начин на Рицарите и Дамите си определена форма на изповядване на християнствито, независимо, че е наричан „католически” в широкото пространство. Нека да не забравяме, че Орденът на Храма не е взел участие в нито един кръстоносен поход на Католическата Църква срещу християни и е останал верен на принципа си да не вдига ръка срещу християни. Просто за Ордена на Храма разделение на християните на православни, католици, лютерани и т.н. не съществува и понятието „икуменизъм” е външно за него. Но това „външно” касае дълбоко християнството и неговото единение. От тук идва и необходимостта от едно по-дълбоко разглеждане на темата и вникване в проблематиката й.

Какво е икуменизъм?
презвитер Стефан Стефанов:
28 октомври 2006

Икуменизмът е движение, което се стреми към обединение на всички християнски църкви. Наименованието му произлиза от гръцки и означава вселенски. Основната му идея е заложена в думите от първосвещеническата молитва на Иисус Христос: “И не само за тях се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене, та да бъдат всички едно: както Ти, Отче си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, - та да повярва светът, че Ти си Ме пратил” (Иоан 17:20-21). По своята същност то произхожда, първо, от недрата на римокатолическата църква като движение на римокатолическото мисионерство, а, от друга страна, се формира по линията на различни протестантски обединения, откъдето най-широко се е разпространило и е придобило най-мащабни организационни и идейни форми, и накрая - съвременното икуменическо движение като организация се е формирало и утвърдило на Конгреса в Амстердам през 1948 г. при създаването на Световния съвет на църквите, който сега е главен орган на икуменическото движение. За начало на икуменическото движение може да се смята световната конференция в Единбург (Шотландия) през 1910 г. Асамблеите на ССЦ са се провеждали: в Еванстън (САЩ) през 1954 г., в Делхи (Индия) през 1961 г., в Упсала (Швеция) през 1968 г., в Найроби (Кения) през 1975 г., във Ванкувър (Канада) през 1983 г., в Канбера (Австралия) през 1991 г. Последната, ІХ Асамблея, в която участваха 340 християнски деноминации, се проведе в началото на тази година в Порто Алегре (Бразилия). Нейната тема беше: “С Твоята благодат, Боже, преобрази света”.

Българската православна църква и руската православна църква встъпиха в ССЦ през 1961 г. През 1998 г. БПЦ напусна ССЦ и не изпрати делегация на VІІІ Асамблея в Хараре (Зимбабве).

Мнозина гледат на икуменическото движение с подозрение, а други (най-вече множеството старостилни църкви) категорично го отхвърлят. Във форумите на Интернет също се срещат остри нападки към него. С широка популярност се ползва трудът на архим. Серафим и архим. Сергий “Православие и икуменизъм”, С., 1992 г. Основните аргументи, с които се отхвърля икуменизмът са:

1. Православната църква е неразделената Вселенска църква. Всички други са отпаднали от нея и обединението може да стане само, ако те се завърнат при нас;

2. Всички неправославни са еретици, а каноните забраняват православен да се моли с еретик;
3. Като разговаряме с еретици, ние ги легитимираме;
4. Като общуваме с еретици, ние правим отстъпки и попадаме под тяхно влияние;
5. Междуконфесионалното общение води към религиозен синкретизъм;
6. Световният съвет на църквите се опитва да се превърне в “свръх-църква”

Някои от тези аргументи имат основание. На някои от предишните Асамблеи наистина се е стигало до междуконфесионални богослужения. Това е дало повод за протести от страна на православните делегации, вследствие на което на следващите Асамблеи богослуженията се провеждат разделено.

Именно това обяснява факта, че в сравнение с Хараре в Порто Алегре съставът на делегацията на Руската православна църква се увеличи седем пъти и нейният глава вече не е иеромонах, а епископ. С това се обяснява и фактът, че Българската православна църква, която излезе от ССЦ преди асамблеята в Хараре, изпрати в Порто Алегре двама наблюдатели с митрополитски сан.

Ръководителят на руската делегация епископ Иларион (Алфеев) изказа отношението на РПЦ към икуменическото движение: “Световният съвет на църквите е съвет именно на църкви, а не на някакви групи, агенции или благотворителни организации. Същевременно никоя църква-член на ССЦ не е длъжна да приема, че всички останали църкви в него са църкви в пълния смисъл на думата. Поради това ние не възразяваме срещу името на тази организация – "Световен съвет на църквите". Ако това не беше така, православните не биха могли да участват в него, защото е очевидно, че за нас много от членовете на ССЦ не са църкви в смисъла, в който ние разбираме едната, света, съборна и апостолска Църква, към която смятаме, че принадлежим.

ССЦ има определени богословски критерии, според които дадена църква може да е негов член. Тези критерии са: вяра в Троичния Бог, Отец, Син и Свети Дух, изповядване на Христа като Бог и Спасител и следване на положенията на никейския Символ на вярата. Ако една или друга църква не е съгласна с вярата, изразена в този Символ, тя не може да стане член на ССЦ.

Условие за участието на Православната Църква в междуконфесионални организации, вкл. в Световния съвет на църквите, е изключването на религиозен синкретизъм. Православните християни настояват на своето право свободно да изповядват вярата в Православната църква като единна, свята, съборна и апостолска Църква без каквито и да е отстъпки или уговорки за т.нар."теория на разклоненията" и решително отхвърлят всякакви опити за размиване на православната еклезиология. Колкото за термина "кинония", за православните има само една кинония – евхаристийното общение. То съществува между Православните църкви. То не съществува между православните и дохалкидонските църкви, между православните и католиците, още по-малко – между православните и протестантите.

В същото време ние не можем да отричаме, че всички християни се обединяват от вярата в Христос не просто като нравствен учител или пророк, а като Бог и Спасител. Всички църкви, които влизат в ССЦ, го изповядват. Не можем да кажем, че признаването на Божественото достойнство на Христос не е за нас обща вяра и обща богословска основа. Не можем да твърдим, че за нас няма значение с кого водим диалог – с протестантите, мюсюлманите или атеистите. Това са различни степени на близост и отдалеченост.”

На последната Асамблея Албанският архиепископ Анастасий беше избран за един от седемте председатели на ССЦ. В интервю след избора си той заяви: “ Тук става въпрос само за събрание. Това не е общение. ССЦ не е някаква свръх-църква. Трябва да обясним, че преданието, което носим, не е илюзия, а действителност, която датира от първото хилядолетие. Трябва да свидетелстваме за тази действителност. И често, най-важното е не само какво казваме, но и какво сме. Това е голямо предизвикателство: да бъдеш православен християнин във всички аспекти на живота.”

За председателя на делегацията на Московската патриаршия на ІХ Асамблея на ССЦ, епископ Иларион (Алфеев), диалогът на Православието с римокатолицизма изглежда по-обещаващ, отколкото този с протестантите. Той даде в Порто Алегре интервю пред френския религиозен всекидневник „Ла Кроа”, в което казва:

“Може да се каже, че тази асамблея е по-„православна” от предишните. ССЦ взе на сериозно притесненията на православните, изказани в Хараре. Така, делегациите на православните църкви днес са по-значителни и, трябва да се признае, че молитвите на асамблеята са по-добре организирани: по-малко синкретични, по-въздържани в смесването на елементи от различни обреди, те отговарят в по-голяма степен на изискванията на православните... Не виждам как можем да превъзмогнем разликите си с по-либералните църкви. По мое мнение, дойде времето да създадем стратегически съюз между католици и православни, с цел да защитим християнската традиция от секуларизма и войнстващия ислям. Дори да сме две разделени църкви, ние имаме много сходни позиции – което не означава идентични – и трябва да действаме заедно. Различията ни не са непреодолими. Затова не бива да се чака твърде дълго – защитата на традицията е най-неотложното нещо.”

ИКУМЕНИЗЪМ
Автор Илиана Александрова   
27 февруари 2006

Написах заглавието и чак се уплаших. Не е лесно да изречеш думата, особено от мястото, където съм и където е българската църковна общност. Повечето активни хора в нея, които познавам, ако все още не са заклеймени с прозвището „икуменист”, рано или късно ще бъдат. Много икуменисти познаваш, ще каже някой. И ще сбърка.

Имаше едно стихотворение на Трендафил Акациев: „Мразя те, враго льо/ враго льо, дезертьорино/ мразя и твойта врагиня/ и ваште ситни врагчета...” – цитирам по памет. Така сме и ние, православните, като стане дума за другославните. Разбира се, най-добре е да не става дума. Но стане ли – знаем какво да отговорим.

Страшна тема е икуменизмът в нашия „лагер” и е пробен камък за всеки, който е тръгнал да доказва правото си да се числи към него. И за по-големи неща е пробен камък, но за тях няма да говорим, само ще се досещаме... Страшна тема, но неизбежна. Защото дали ще се замеряме с нея, дали ще се заиграваме или ще се правим, че не съществува – тя е актуална. И последните събития от Генералната асамблея на Световния съвет на църквите (ССЦ) в Порто Алегре (14-23 февруари т. г.) го доказаха. При това е актуална не толкова за другите членове на въпросния Съвет, колкото за членовете на Едната, Вселенска, Съборна и Апостолска църква; за тях най вече. Актуална е темата дори за такива поместни структури на Църквата, като БПЦ, които са прекратили членството си в Съвета, но участват по някакви начини и на някакви основания в неговата работа; че дори и повече участват от онези, дето не са прекратили членството си.

Защо участваме българите, щом не участваме? Ами не участваме – наблюдатели сме. Добре де, ами защо участваме точно в това, заради което не участваме – в съслужението, в общата молитва... щом тези, които иначе участват, не участват в нея?! Объркващо!

Въпроси... Не може ли малко смирение, ще каже пак някой; и да извадиш гредата от окото си; и всичко останало? Може. Но това не променя фактите, които трябва да бъдат обяснени и разбрани в Църквата, защото ние сме част от Църквата; и да не разбираме защо се постъпва по един или друг начин от нейно име, значи да не разбираме себе си.

И друга причина има. По това как постъпваме, личи какви сме. Най-първо личи искрени ли сме; какво стои зад думите и жестовете ни – истина ли някаква, или едни само ние... стоим. И така другият ни прочита, употребява или злоупотребява – според себе си. Но, което е по-лошо – употребява или злоупотребява идеята, която представляваме. А за тези употреби вече и ние носим отговорност.

И така – защо е страшна темата за икуменизма. Ами най-вече, за да не излезе, че ти самият си икуменист. По-лошо от това в България няма; затова и сме излезли от ССЦ – да не ни помислят за икуменисти. Дотук добре. А как да разбереш един човек дали е икуменист? Трудно е, защото в гражданската си употреба това понятие е изменило значението си до неузнаваемост. Днес за икуменист се обявява всеки, който не е убеден, че християнин извън гръцката и славянската вселена е на първо място опасен източник на духовна зараза, а после е всичко друго; икуменист в този разширен вариант е и всеки, който е в състояние да стои спокойно в едно помещение с протестант; да не говорим – такъв, който влезе в каквато и да било работна или лична връзка с „тях”; икуменист в определен смисъл е и човек, който чете богословски текстове на английски език; икуменист е просто някой, когото не познаваме достатъчно. Икуменистът може да бъде осъзнат, но може и да не знае че е такъв...

Иначе, строго погледнато (и рационално), икуменизмът е безплодна идеология от средата на миналия век, според която всички християнски общности могат да бъдат обединени по някакъв механичен начин и на базата на външни „съвпадения” да се създаде идейната платформа на всеобемаща християнска църква... Икуменизмът е една от многото подмени на християнството, една от заблудите, една от политическите конструкции. И като всяко нещо, което тайно или явно противостои на Църквата, и това явление в определен момент ще загуби – и вече губи – значението си.

Предполагам, че много може да се говори компетентно за „икуменическата всеерес”, но аз не мога да говоря нито много, нито компетентно. Мога обаче да видя друго: отдавна има и винаги е имало далеч по-съществени въпроси, по които вътрешно-църковният дебат може да насочи своята острота. С много повече полза за църквата и за обществото ни. А ако държим да се занимаваме с икуменизма – нека това се прави почтено и отговорно; както подобава на всичко в църквата.

Та, ако ще се занимаваме, нека помислим на първо място така: какво означава, от гледна точка на учението за Църквата, положението, че само част от поместните църкви участват в ССЦ като членове. Въпросът тук не е кой е „крив или прав”; или защо едните участват, а другите – не. Въпросът е как се отнася това различие към идеята за църковното единство; как се вписва то в перспективата на Едната църква, основана на една вяра, едни принципи, единомислие и единодействие.

Ако използваме една опростенческа юридическа аналогия, поместните църкви са „идеални части” на Едната Вселенска и Апостолска Църква. А това ще рече, че всичко, което се случва с идеалната част, поражда последици за цялото. Казано с някакви други аналогии – когато галим или удряме с ръка, не казваме, че това е действие на ръката ни; това е наше действие. Така че присъствието на дори само една поместна църква в ССЦ вече означава, че Православната Църква участва там. (Или означава, че тези поместни църкви не са част от Едната Църква?) Как сме отговорили на този въпрос, когато сме взели нашето „поместно” решение? Отговорили ли сме изобщо?

На второ място, защо БПЦ участва така, че „лявата ръка не знае какво прави дясната”? Как се получи така, че хем най-безкомпромисно излязохме от ССЦ, хем най-компромисно влизаме в общото богослужение? Какво стана сега: да четем православни богослови от Запада не може; да участваме в общи молитви с протестанти и всички останали – може... Нужна е помощ, за да се ориентира мирянинът в този неясен подход, за който православните агенции в Русия писаха подробно и саркастично.

Друг съществен въпрос: след като така или иначе Църквата участва в ССЦ, важно е да се разбере какво прави там. Точно на тази плоскост действително е необходим анализ, идеи за бъдещето, чувство за отговорност. Основната теза е, че православните участват в ССЦ, за да свидетелстват Православието. Разбира се, тази теза е формулирана прецизно и детайлно, аргументирана богословски и исторически и осмислена на различни църковни нива по различен начин. За нивата в България не мога да предположа как е осмислена, защото като една редова мирянка нямам достъп до тази тайна. Какви са успехите на тази мисия на Православната църква сред другите християнски общности трябва да се прецени. Но уважавани съвременни духовници и богослови смятат, че макар и променливи, тези успехи са налични. Дано да са прави.

Какво се случва в една по-съдържателна от църковна гледна точка перспектива, обаче? Оказва се, че за съжаление днес православните не са единни не само в отношението си към другите християнски общности в ССЦ; противоречиви са и техните отношения един към друг! Тази година в Порто Алегре в Руската и в Константинополската църква се служат отделни литургии. Дали не е редно молитвите и мислите ни да се насочат към тази грижа и към проблема на задълбочаващите се противоречия между Московската и Вселенската патриаршии, стигнали до демонстративен богослужебен „разрив”, вместо към съмнителната заплаха на „икуменическата всеерес”? Въпросът за свидетелството на православните в света, въпросът за собствената ни православна идентичност би трябвало да ни занимава много по-сериозно, отколкото изкуствено създадената опасност от икуменическо индоктриниране и ужасът да не се разбере, че си разработил църковен проект със средства от протестантски социални организации – ужас, който държи в трепет навярно стотици иначе почтени и обичащи църквата хора в България. Тази „борба” е изкуствена, а въпросният трепет напомня с нещо за историческото „враг на народа” отпреди петдесетина години...

И така: има ли начин да говорим за процесите в международната християнска общност, без да се занимаваме с икуменизма? Безусловно. Защо това не се случва в България? Трябва още малко да помислим...

Може ли човек да е против икуменизма, без да се бои от протестантите, без да си служи с антиикуменическа реторика, без да бъде нечувствителен или просто невежа? И накрая, може ли човек просто да е безразличен към икуменизма? Предполагам, че да. Нещо повече: подозирам, че така е по-добре. Чудя се, дали вместо да влага цялата си енергия в това да чисти и изпразва живота на другите от нещата, които не харесва, не е ли по-добре за човека да се заеме с противоположното: да превърне нещата, които утвърждава, в съдържание на собствения си живот.

Искаме или не, в християнския свят настъпват процеси, промени, предизвикателства. Ние сме част от този свят. И това ще разбираме все по-ясно и лично с развитие на процесите на глобализация, с новите ни международни интеграции, с развитието на собствената ни православна идентичност.

Недостойно е да се крием от „вятъра”, да говорим със себе си, да водим бутафорни войни, да се боим от въпросите на обществото. Православието не е нито доктрина, която трябва да конкурираме с други доктрини, нито привилегия, която ни поставя извън всяка конкуренция. Свидетелстваме за истината, когато сме част от нея, а не когато говорим за нея. А истината ни прави свободни (срв. Иоан 8:32). Свободни дори за това – да обичаме различния и да се борим за него, а не срещу него. Само от такава изходна позиция, мисля, изкушенията на икуменизма могат да бъдат победени „отвътре”. И борбата с него, както и с всяка доктрина, противна на Църквата, може да даде плодовете на истинската мисия – и така да бъде от духовна полза както за нас, така и за опонентите ни.

Църквата е непобедима, защото има силата да обича всеки човек докрай; да познае чрез тази любов всичко и всички, по образа на бъдещото Царство, когато „Христос ще бъде всичко във всички”. В тази любов Църквата вижда истински човека и търси път към Божия образ в него. Другият начин сме го виждали: имаме си враг, организираме си борба, имаме какво да правим, имаме кого да мразим. Някой друг път ще си търсим кого да обичаме.

Общение, общуване, икуменизъм
Ангел Величков

Българската православна църква, след заседание на синодалните архиереи в пълнен състав во главе с Негово Светейшество Българския патриарх Максим, взе съборно решение да прекрати участието си в Световния съвет на църквите (ССЦ).
През последните години, откакто старостилското движение прие размерите на разкол под водителството на лъжеархиепископа Фотий (г-н Росен Сиромахов), каноничната БПЦ бе постоянно обвинявана в отстъпление от православната вяра чрез участието си в ССЦ и икуменическото движение. Тези обвинения бяха папагалски повтаряни от старостилстващите като причина за "секване на благодатта". Всичко това обаче послужи за съблазън и на мнозина вярващи от лоното на Църквата. Те знаеха добре или най-малкото чувстваха къде е благодатното и всеправославно признато църковно събрание, но слухове и клевети отвън насаждаха съмнения и смут в душите на по-неукрепналите сред тях.
Днес Църквата ни вече не участва в ССЦ и в икуменическото движение. Решението бе взето в съгласие на всеправославната среща в Солун, състояла се от 29 април до 3 май т. г. Повод за нея бяха големите изкривявания на християнския дух, допуснати от световното икуменическо движение. Освен това някои сестри църкви вече бяха прекратили участието си, а други се готвеха да го направят. Беше дошъл моментът за равносметка.
Да се върнем за малко към първоначалния замисъл на икуменизма. И да си припомним, че той цели осъществяването на диалог между всички християни в широкия и многообразен свят. Наред с това ­ да се разпространява успешно евангелското слово, да се премахнат враждите между християните от различни изповедания, да се заздрави мирът и разбирателството, да се надмогнат несъгласията, да възтържествува взаимното доверие. И прочее красиви, но общи и повърхностни идеи в политико-религиозен стил.
Разбира се, за провеждане на тази идеология се върши и много добро. Отпускат се крупни средства за всевъзможни мероприятия, семинари и конференции. Финансират се проекти, курсове, симпозиуми. Подпомагат се социални програми. Изобщо, изразът "По делата им ще ги познаете" (Мат. 7:16) щеше да е валиден за цялото икуменическо движение, ако делата се оценяваха по лицеприятие...
В този си вид икуменизмът (от гр. "икумени" ­ вселена, сиреч вселенско християнство ­ б. а.) съществува от неотдавна и за негово начало може да се счита годината 1948, когато се основава ССЦ в Амстердам.
До Втората световна война нещата са различни. Дотогава условно за предобраз на икуменическото движение би могло да се вземе униатството, но това е неточно и приблизително. Защото неговата насоченост се ограничава само по оста католицизъм ­ православие и има за цел чрез външна обредна толерантност да подчини Православната църква на папските интереси.
В същото време протестантските църкви живеят свой религиозен живот встрани. Техните "вселенски" стремления преди Втората световна война се изразяват предимно в създаването и роенето на множество религиозни секти ­ все на протестантска почва. Тези секти свободно преминават от протестантска Америка, тяхната родина, към протестантска Европа ­ техен добър приемник. Най-сериозните и задълбочени контактни на протестантството и православието тогава са на строго научна основа и мястото за тези контакти обикновено са сериозните висши учебни заведения. Но и това не може да се нарече икуменизъм.
Колкото до исляма, иудаизма и будизма, те са извън всякакъв християнски обсег.
Когато икуменическото движение започва своя начален период след 1948 г., то е нещо ново. Светът също е различен­ преструктуриран, със заложени нови порядки, изправен пред нова епоха. В религиозно отношение също предстоят промени, свързани най-вече с развитието на комуникациите, технологическия бум, урбанизацията, появата на субкултурата. А също и със следвоенната поляризация на света ­ издигането на Желязната завеса, Студената война, създаването на нови държави. През този период почти всички православни страни се намират под религиозно-политически натиск от различни режими. На Запад, обратното, понятието за свобода ­ в това число и религиозна ­ стига до крайности. От една страна това стимулира духовните търсения на искрено вярващи християни, разочаровани от "родния" католицизъм или протестантство. От друга, а отваря поле за действие и на стотици протестатски секти и религиозни течения.
Не на заден план остава и един друг фактор: Израелската държава вече е създадена. Част от еврейския народ е преживял ужасите на холокоста. Ала в тази връзка е провокиран един нов (и до голяма степен изкуствен) религиозен конфликт: иудаизъм - християнство. У религиозната еврейска върхушка се разгаря древната амбиция за надмощие в света ­ не само икономическо, но и религиозно. Появява се идеята за "вина" на християнството спрямо еврейския народ. Предлага се и вариант "за покаяние" чрез някои "дребни" отстъпления. Започват срещи между папата и Синедриона...
Ислямът също не стои със скръстени ръце. Той буквално залива Западна Европа чрез мощните емигрантски вълни, идващи от освободени колонии или от бедстващи страни на Третия свят.
И будизмът оставя свои следи. През 60-те години например той е нещо много повече от мода на Запад и става фактор при формирането на новата западна култура.
Всички тези религиозни явления и движения се овладяват от създадения през 1948 г. Световен съвет на църквите. Постепенно той започва да визира и връзките с нехристиянски религии, докато се стигне до крайности, при които границата между диалог, компромис, толерантност и отстъпление от вярата често пъти е напълно размита.
В началото обаче, преди нещата да са се избистрили и представили в истинския им вид, православното присъствие в започнатия световен диалог има свое място и смисъл. Вселенската Православна църква, въпреки затрудненото положение, в което се намират повечето нейни автокефалии, не може да остане встрани от началото на тези процеси. Не по друга причина, а именно защото новите условия дават шанс за едно ново православно свидетелство в света. Защото именно свидетелството за истинната вяра е най-успешната мисия на Православието днес. 2000 години след земния живот на Спасителя, то няма нужда шумно да се доказва по площади и киносалони подобно на новосъздадените секти. То просто трябва да присъства и да живее своя свят и пълнокръвен живот. И това често е най-трудното.
Когато повечето поместни православни църкви стават членки на ССЦ, това предизвиква остра реакция и немалко критики отвътре. Някои са на път да се съблазнят от този факт до такава степен, че дори напускат каноничната църква, търсейки "по-чисто" православие другаде, в разколнически групи. Доводът им е: да не са в общение с еретици, "както постъпват другите"! 
Затова може би тук е моментът да уточним, че между понятията общение и общуване има разлика. Тя се заключава в това, че общението е съвместна молитва и причастие с Христовите тайни. Но това остава извън нашата тема сега, защото предварително считаме за ясно, че подобни прояви наистина са недопустими. А за онези, които са ги вършили, се произнасят църковните канони.
Колкото до общуването чрез диалог, богословски разисквания, разяснения и други прояви извън църковното събрание ­ то е нещо съвсем различно, нещо от порядъка на "земните" отношения. Но точно в него се заключава положителната страна на досегашното православно участие в ССЦ.
Изминалите 50 години обаче са повод да отчетем резултата дотук и да видим накъде отиваме занапред. Може да се обобщи, че неправославният свят вече по-добре познава православната вяра ­ неизменната християнска вяра на апостолите и светите отци. Православието вече не е "табу". И православните християнски църкви в стотици страни днес са значително повече.
Не могат да останат незабелязани обаче и големите изкривявания, настъпили в идеологията и практиката на икуменическото движение и в най-официалните му изяви.
Икуменизмът днес се е превърнал в символ на религиозен релативизъм и на религиозно "свободомислие", стигащо до абсурд. Издигат се учения, дълбоко чужди на християнството. От името на вярата се насърчава морална разпуснатост. Насажда се войнстващ феминизъм. Води се прозелитизъм.
В богословските дискусии няма и следа от безпокойство за истината. Единственото нещо, което се цели в тях, е подминаване на различията за сметка на външни прилики и в името на някакво отвлечено и необмислено единство, нямащо нищо общо с църковното. В стремежа за сближаване с другите религии се стига до явни отстъпления от християнството и от Христа.
Виждайки, че всичко това не води до нищо градивно и че в тези действия личи непоправимо объркване, Православието започва да се оттегля от участието си в ССЦ и икуменическото движение. Заради целостта на истината и заради съвестта на вярващите.
Но и това става в дух на съборност и съобразно светите канони ­ за сведение на някои "антиикуменисти", които повече от гордост и самомнение, отколкото от ревност, отпаднаха от Църквата и отидоха в разкол.
А колкото до православното свидетелство пред света ­ то продължава. Продължава и църковната мисия. И много зависи от всеки един от нас.
Брой 11 за 1998 година

Изявление на Св. Синод на БПЦ във връзка с участието на БПЦ в икуменическото движение

След цял век православно участие в икуменическото движение и половинвековно присъствие в Световния съвет на църквите (ССЦ), не се наблюдава задоволителен напредък в многостранния богословски диалог между християните. Напротив ­ разривът между православните и протестантите става все по-голям, заради нарастването на десетки нови секти в лоното на определени протестантски църкви, които смущават православното съзнание на християните не само у нас, но и във всички православни страни, като се открояват и много отклонения от първоначалния замисъл на ССЦ.
Във връзка с гореказаното Св. Синод на БПЦ в пълен състав в заседанието си на 9 април 1998 година реши да прекрати участието си в ССЦ, имайки предвид отклоненията на ССЦ, а също и това, че БПЦ през последните години не е правила съзнателно вноски към ССЦ и не е участвала в свикваните от тях конференции и беше замразила своето участие в ССЦ.
По този повод от 29 април до 3 май 1998 г. в гр. Солун ­ културната столица на Европа за 1997 г., бе свикана среща с представители на всички православни църкви, по покана на Вселенския патриарх Вартоломей по искане на Руската и Сръбска православни църкви и по повод излизането на Грузинската църква от ССЦ, на която се разискваха въпросите около участието на православните църкви в икуменическото движение и недоволството от отношението към православните страни и игнорирането им при вземането на решения от ССЦ.
Св. Синод на Българската православна църква заявява, че ще прецени дали да изпрати свой представител в Хараре, Зимбабве, за свиканата VIII Асамблея на ССЦ през м. декември 1998 г., или ще уведомим писмено ССЦ, че сме прекратили вече участието си.
От Канцеларията на Св. Синод на БПЦ
27 май 1998 г.София
Брой 11 за 1998 година