Азо, архиепископ Кентърбърийски, в края на ХІІ в. отправил молба към Тамплиерите, за да измоли позволение за Джоан – престаряла жена на рицаря Ричард Чалфилд, да прекара остатъка от дните си в перцептория Садлскомб – Съсекс – не като лице, получаващо пенсия, а като член на Ордена. Било е добавено, че тъй като тя е възрастна жена, никакви грешни подозрения не могат да възникнат от факта че е жена, още повече, че е дала обет за безбрачие. Този и няколко други подобни примери поставят въпроса за мястото на жените в Ордена на Храма. Уставът забранявал на Тамплиерите всякакви контакти с жени, но жени са допускани в Командориите със своите мъже в качеството си на пансионери. Освен това жени правели на Ордена щедри подаръци в пари и имоти. Ярък пример за това са Тереза Португалска и Матилда Английска.

Елен Ничолсон предполага, че в някои случаи Тамплиерите разрешавали на жени да встъпват в Ордена и да живеят зад стените на Перцепториите. За жените в Ордена се споменава и в дарителски текст, направен през 1178 г от Едом дьо Пишанж, където се говори за дома в Ланже (Франция), в който майка му е била „сестра”. Има също такива примери и в останалите европейски страни от онова време. На това основание Ничолсон и Фори правят извод, че Тамплиерите не възразявали на приемането на жени в Ордена, но Фори добавя, че това е могло да бъде до момента, в който Уставът на Ордена на Храма е бил прецизиран в това отношение. Писмото на архиепископ Азо, показва също така, че Тамплиерите са осъзнавали двусмислеността и рисковете от допускането на жени в своите манастири.

Тук възниква въпросът – за разлика от престарелите рицарски жени и тези жени, които искали да имат сигурност и смисъл на живота си в последни години на живота си, и в името на това се отказвали от своето имущество в полза на Ордена, какво друго би могло да привлича жените да постъпват в Ордена? Орденът на Храма бил мъжки орден и не е поддържал женски манастири, като някои други монашески организации и за разлика от хоспиталиерите, за жените не е имало конкретни задачи. Самите Тамплиери разглеждали жените като съблазнителки и изкусителки, които могат да ги вкарат в грях и да ги накарат да нарушат обетите си и по този начин да изложат душите им на опасност. Това отношение не е изненадващо, тъй като Църквата постановява, че жените са нечисти заради предателството на Ева, която е развратила Адам и способствала човечеството да се лиши от благодатта. Жените били опасни. Но, от друга страна, гражданското право е поставяло вдовиците под защитата на църквата, а Тамплиерите са били част от тази Църква. Като цяло, няма достатъчно факти за приемането на жени в Ордена и не е налице отговорът на молбата на архиепископ Азо за приемането на Джоан Чалфилд в Ордена. Тамплиерите можели да откажат и биха били в правото си, тъй като архиепископът не е имал право да им заповядва.

Във Френския Устав на Ордена на Рицарите Тамплиери, чл. 679 казва: „ ... не трябва да ползваш услугите на жени, освен при болест на тялото, или с разрешение на този, който има право да ти го даде; и никога не трябва да целуваш жена, нито майка си, нито сестра си, нито друга роднина, още по-малко друга жена.” Никога не е имало женски домове на Ордена с изключение само на един случай, който е описан по-долу, за разлика от Ордена на хоспиталиерите през ХІІІ век, независимо от големия интерес на жени – дарителки на Ордена. Според Френския Устав, чл. 433 - съпругите на постъпилите в Ордена мъже е можело да станат монахини но „в друг орден”.

Според чл. 70-72, Уставът забранява приемането на жени в Ордена , но в чл. 70 Устава подсказва, че жените са били по-тясно свързани с Ордена през 20-те години на ХІІ век, може би, защото са помагали на Ордена, като са се грижили за пилигримите. Отсъствието на жени засилва войнския дух, защото присъствието на жени в армията отвлича вниманието на мъжете и разрушава дисциплината. Но на Запад, далеч от сраженията, военните аспекти на тези съображения не са били така важни. Основната причина за изключване на жените от живота на Ордена, според Устава, е възможността жените да отклонят братята на Ордена от техния духовен път. Другите ордени от ХІІ век имали сходни правила по същите съображения. Цистерианският орден не приемал жени, а Орденът на премонстрантите първо ги допускал, а после забранил приема им. Уставът на Тевтонския орден подчертавал, че жени не трябва да се приемат, защото те правят братята „меки”. Жени в него били приемани само в качеството си на „полусестри” и живеели отделно от братята.

Но, независимо от това, и цистерианците и премонстантите продължавали редовно да приемат жени, а Орденът на Тевтонците дори приемал жени като пълноправни сестри и техните домове понякога се присъединявали към домовете на братята. Практически било невъзможно за всички религиозни организации да не приемат в своите редици жени, ако те са изразили своето желание да постъпят в тях и са добавили към това желание пари, влияние или милостта и поддръжката на семействата си. Всеки орден, който се отказвал да приема жени, е можел да загуби от това много.

И все пак, има ясни доказателства за жени, които са живели в Командориите на Ордена на Храма. По скоро, това е била някаква форма на сегрегация в пределите на Дома, макар и да няма информация по този повод. Сестра Аделгейда фон Вилхейм е записана в документите на Дома на Ордена в Мосбрюнен (диоцез Айхщат) в началото на ХІV век. Тя била бивша жена на Тамплиера Рудигер фон Велхейм и избрала „постоянно преживяване” в тамплиерския Дом в Мосбрюнен, за целия остатък от живота си, като се задължавала да служи на Господ. Но, заради своята възраст, тя не могла да живее съгласно Устава и за това била преместена в отделно жилище. Документът, описващ тази ситуация, потвърждава, че тя е живяла в Командерията до нейното преместване в отделно жилище и през този период, тя напълно изпълнявала Устава като сестра на Ордена.

Аделгейда постъпила в Ордена като жена на брат на Ордена. Уставът разрешава на женени двойки да станат асоциирани членове, но подчертава, че жените не могат да бъдат пълноправни сестри и да живеят в Дома на Ордена. Но братята са тълкували Устава широко, като са удовлетворявали нуждите на Ордена и на неговите дарители. Макар, че изследователите са идентифицирали някои двойки асоциирани към Ордена, отговарящи на изисквания на Устава, други документи свидетелстват, че в края на краищата в Ордена встъпвал мъжа или жената, които са надживели другия член на асоциираната двойка.

Рейнан Бержерон – брат от Ордена, обяснил на папските комисари, че когато местния Командор го поканил да встъпи в Ордена, той отказал, тъй като жена му нямало да бъде приета заедно с него. Това условие било прието, но когато Рейнан влязъл в църквата по време на ритуала по приемането му, той с ужас разбрал, че трябва да даде обет за целомъдрие. Възразявайки, че никога няма да може да изпълни този обет и говорейки, че няма да встъпи в Ордена, докато не му бъде разрешено да живее в него с жена си, той напуснал църквата. Но Офицерът, който го приемал в Ордена и още един брат, го последвали и му казали, че е глупак, ако се откаже от толкова велика чест. В края на краищата те го убедили да се върне, като му обещали да уредят всичко и че той и жена му ще бъда разпределени в един и същи Дом. Свидетелят не е споменал дали жена му е минала през същата церемония на приемане, като него. Също така, не обяснил и какво е било нейното положение в Ордена.

Други примери за съвместно постъпване в Ордена на мъже и жени са дадени от описите на даренията, които те правили, постъпвайки в Ордена. Гомбо и Ерменгарда д’Олуйя постъпили в Ордена като „донати” (разновидност в наименованието на асоциирани членове на Ордена). Гомбо бил собственик на замъка Валфонгон и земи в района на Тарагона. На 31. Декември.1196 г семейството предоставило цялата своя собственост и себе си на Дома на Ордена в Барбера и постъпило в Дома като постоянно живеещи в дома донати. По-късно, Гомбо изчезва от списъците, може би поради смъртта си. Но Еменгарда се появява като Командор на съседния Дом – Раурел, където са живеели и други сестри. Неизвестно е дали Еменгарда е изпълнявала всички задължения на Командор, като, например, присъствие на провинциалните Капитули, или е изпращала мъж за да я представлява, но нейната титла – перцептриса (perceptrix) е безспорна.

В 1288 г Жофроа дьо Виши, Визитатор на Ордена на Храма във Франция, Англия и Германия отбелязал, че Аделиза – вдовицата на Хенри Морсел, наричайки я „наша асоциирана сестра (consoror)”, която живее в Дома в Гент, го е помолила да приеме свещеника на лорд Арнулф Асшски на служба във втората църква в Дома на Ордена в Гент. Възможно е Аделиза да е дарила пари за построяването на тази втора църква, тъй като е била длъжна да посещава църковните служби отделно от братята.

Макар и Аделиза да е живяла в Командерията, тя не е била пълноправна сестра, а асоциирана. За да се обозначат такива хора са използвани различни термини като: familiars, converse и conversae, confrartres и consorores, donate и donatae.

Familiares (приятели), обещавали да приемат белия плащ на Ордена, ако някога решат да постъпят като монаси в Ордена. Те дарявали на Ордена земите си, но запазвали доходите си от тях до края на живота си и завещавали да бъдат погребани в гробището на Ордена. В замяна, Ордена предоставял всички духовни и светски права и привилегии, които имал, а също така, ги подпомагал финансово в случай на нужда.

Conversus или conversa (мъж или жена – новиси), са хора, които са живели по монашеските правила, но не са били задължени да дават всичките три монашески обети.

Учените предполагат, че confrates и concorores (ко-братя и ко-сестри) са били свързани със своите местни Командерии (например, давали са своя принос с дарения, участие в съвместни религиозни действия и благотворителни начинания и др.) но не са живели в съответните Домове на Ордена. Орденът се е ангажирал да осигури старините им и да ги погребе в гробището си. Фактически, те се договаряли да правят редовни дарения на Ордена срещу погребването им в неговите гробища.

Donati и donatae са мъже и жени, които предоставяли себе си на Ордена. Те получавали бял плащ, но е възможно кръстът на него да е бил с различна форма от тази на останалите братя. Живеещите в Домовете на Ордена донати не винаги са носили своите бели плащове. Това е зависело от конкретния случай и от задълженията им.
При Тaмплиерите през цялото време на съществуването на Ордена са живели много асоциирани членове, както мъже, така и жени, като някои от тях не са се отличавали по никакъв начин от братята. Възможно е братята и сестрите от Дома в Раурел да са били асоциирани, но ако са водили монашески начин на живот, съблюдавали са Устава и са посещавали църковните служби на Ордена, между тях и пълноправните членове на Ордена не е имало никаква разлика.

Беренгария Лорачска, която се споменава в откритите от Фори документи от ХІІІ век, отнасящи се до Дома на Ордена в Барбера, е записана като donatae (асоциирана сестра) и същевремнно като soror (пълноправна сестра). Нейното име се появява в свидетелския списък на братята на Ордена сякаш била брат. Тя се споменава като съветник на Командора на Дома. Факта, че е била записана като свидетел на процеса, доказва факта, че е живяла в пределите на перцепторията, но статусът u в Ордена не е изяснен категорично.

Забележително е, че повечето жени, споменати като пълноправни или асоциирани членове на Ордена, са били от Дома на Ордена в Каталуния. Възможно е това да е така, защото по-голямата част от документите, които са били достояние на учените, са от Каталуния. В Англия е известна само една жена – асоциирана сестра и нито една пълноправна сестра на Ордена. В Германия, където запазените документи за Ордена са оскъдни, е доказано съществуването на цял женски манастир на Ордена. Това се обяснява с факта, че жените, живеещи на Пиренейския полуостров са имали много по-големи права от жените в останалите части на Европа и са имали много по-голяма възможност да получават големи дялове от наследствените имущества на семействата си и да разполагат с тях както намерят за добре. Тази по-голяма свобода им е давала възможността да определят сами дали да постъпят в Ордена и да станат дарители. Същото важи и за немските жени. Но в Англия, жените не можели да контролират наследствата си и това е ограничавало свободата им да решават сами съдбата си.