Днес Православната Църква чества:

 
 

Орден на Тамплиерите - Велик Магистериален Приорат на България - Велик Магистериум Порто

 

ORDO SUPREMUS MILITARIS TEMPLI HIEROSOLYMITANI 

НЕ е масонски или парамасонски орден, и НЕ е свързан, обвързан или присъединен към масонството и/или някоя от подчинените му организации.

Рицарите Тамплиери признават и следват единствено историческите идеали на древния Орден, така както са формулирани в неговия Устав, и претендират да са директни наследници на древната Рицарска традиция.

tagma

 
Начало Новини Доклади Денят на Свети Бернар от Клерво
Денят на Свети Бернар от Клерво
Новини - Доклади

    20 август лето Господне 2013 (895 A.T.)- Денят на Свети Бернар от Клерво

 

 

Постарай се да разгласяш свещените тайни, без да изричаш светотатства. (…) Предай светите истини само по свят път на хора, озарени от свято просветление.

Светлата долина, покрита с гъсти, диви и мрачни гори бе притихнала в кристалната утрин. Полетата бяха тихи, равният хоризонт бе спокоен и неподвижен. Само ромонът на бистрия поток можеше да прогони тишината, която се отдалечи с мълчалив писък от това свято място. На върха на един безкраен склон, се извисяваше огромна, величествена каменна фасада, увенчана с красива масивна кула, а фронтонът й, изпъстрен със странни сцени, сияеше сякаш със собствен блясък. Беше  разположена от изток на запад и под лъчите на изгряващото слънце, огряващо задната част на Храма, някои от най-красивите й орнаменти оставаха в сянка. Това беше скулптурен ансамбъл, представящ Страшния съд. На него се виждаше величествен Исус, разперил ръце над две групи от различни фигури: вдясно от него бяха праведниците, а вляво — осъдените на вечни мъки, и един ангел с безстрастен поглед претегляше душите им на везни. Абатът стоеше неподвижен и обгърнат в съзерцание. Скрит в хладните сенки на късното лято, той се обвиваше във вълнената си пелерина, ставайки невидим за монасите, които бързаха да свършат своите задължения. Седеше без да помръдва дълго време, връщайки се назад във времето в годините на своята младост, когато смъртта бе обещание, но още не и заплаха. През погледа му минаваха рицари с развети плащове, падащи в предсмъртно цвилене коне, горящи факли на кораби, притихнали в очакване под лунното небе, отрязани глави на властелини, които се валяха в прахта, бляскави дворци, които се въздигаха от пепелищата, сринати до основи крепости, писъци на малки деца, останали без майки…, и всред това страшно и развълнувано море на отчаяние и протегнати нагоре ръце, като последен пристан и отразена в лъч надежда в слепите погледи на страдащите, сияше Вярата. Беше оцеляла и набираше мощ във все по-силно туптящите сърца на хромите, прокажените, бедните и обезверените.

Картината го разтърси силно, душата му беше уморена от дългото странстване и тъжна от видяното. Бернар се изправи тежко, без да откъсва поглед от далечината. В този час небето над манастира се бе обагрило в червено и отрязъкът от хоризонта, който се виждаше между стените, вече не трептеше от душната дневна мараня. Отправи се натам. Пред портика с апостолите вдигна очи — към статуя на Исус и шепнейки нещо, сякаш молеше позволение да влезе в Храма, прегъна коляното си, протегна ръка, държаща тоягата успоредно на портала, и като опря длани о камъка, целуна земята. „Аз съм Вратата и който влезе през мен, ще намери спасение“, рече с ясен и дълбок глас. За миг си позволи да се наслади на творението пред него. В съзнанието му се впи една мисъл: „За да стане истински Храм между камъните и звездите трябва да има тясна връзка. Господ сътвори света по подобие на небето, а храмовете са въплъщение на звездите“. После се усмихна.

Слънцето беше залязло. Бернар се отправи към килията си. Положи умореното си тяло на каменното легло, постлано със слама. Преди да затвори очи, отправи молитва. Сънят дойде почти мигновено, сякаш само чакаше абатът да отпусне клепачи. Съзря ясни цветове, които никога не бе виждал преди. Наоколо всичко се събужда за живот, всичко мъртво, камъните по земята и планините в далечината, всичко живее, всичко диша и виж ти – небето се отвори пред очите му, надникна в рая – хиляди ангели греят в най-чисто злато, пеят с най-ясни гласове. И ето, мигом съзря Господа, нашия Бог, дето е разлял великолепието си по небето и земята. И в Неговото присъствие времето спира, понеже вече няма време, няма минало и настояще, няма бъдеще – всичко е едно, всичко е сега, всичко е било и ще пребъде. Мигом съзря миналото и бъдещето на целия свят, откакто Бог е създал земята до най-сетния ден и видя всеки ден, дето ще дойде, с войни и страдание, със заник и смърт. Всичко видя. И в отчаяние изкрещя мъката си. Събуди се с вик и капчици перлена студена пот на челото. Погледна навън – все още беше нощ, звездите грееха ярко на небосклона, а светликът на луната осветяваше целия манастир.

Докато ехото от последните им думи заглъхваше сред мраморните орнаменти и скъпоценните камъни наоколо, Юг де Пайен, застанал начело на групата, им показа с внушителен жест посоката и целта. Това беше нищо и никаква дупка на пода в югоизточния край на Скалата, в която едва се провиждаха груби стъпала, изсечени с длето. Стъпалата се губеха надолу, а в дъното, в края на някакъв къс и тесен коридор, се долавяше приятно оранжево сияние. Но вместо да тръгнат надолу, Братята се смутиха и отстъпиха, сякаш невидима сила ги изтласкваше назад и не им позволяваше да продължат. Силно безпокойство обхвана всеки един, а в погледите им се четеше колебание от неизвестното. Разбраха, че все още не бяха готови.

Юг стигна до вратите на манастира точно по залез. В същия момент четирима монаси  бутаха огромните дъбови крила с медни нитове на портата. Както винаги по заник-слънце, подходът към абатството биваше затварян за през нощта. Тъй че Юг стигна до портата в последния момент. Пътникът, с избелели от прахта дрехи, пришпори уморения си кон и помаха на монасите да изчакат.

Рицарят не знаеше защо беше дошъл тук, но беше уверен, че това е правилния път. След като си отдъхна и хапна от аскетичната храна, която му предложиха, двамата с абата се усамотиха в килията му. Минаваха дни, а двамата излизаха само за вечерна разходка. Монасите бяха обезпокоени и се чудеха, че дори молитвите се отправяха от покоите на техния предводител. Тези, които носеха храна и вода, плахо споделяха с останалите, че абатът и госта му са потънали в дълги словестни размишления, които прекъсвали винаги, когато влезе някой от братството.

Унесени в  разговорите, Бернар напомни на Рицаря истинската цел на това пътуване. Абатът, мъж с остър ум, отдаден с невиждана страст на Вярата, искаше да се увери и дали този хълм е мястото, което търсеше от месеци в молитвите си. Откакто Юг дойде в манастира му, Бернар не бе преставал да мисли за странните неща, преживени от него и хората му, и за това как би могъл да овладее този източник на огромна сила, на който, както изглежда, се бяха натъкнали в Светите места. Дали това беше Дяволът? „Може би“, отговаряше си. Човекът, чийто девиз беше прочутата фраза Regnum Dei intra nos est („Божието царство е в нас самите“), смяташе, че същото се отнася и за Дявола, следователно за събитията, случили се в Йерусалим — толкова очевидни и така осезаеми, — трябваше непременно да има някакво „очевидно“ обяснение, а ако нямаше такова, да измоли видение.

Празни и пълни бъчви тракаха по напуканите стълби. Викове и глъчка. Кораби от далечни пристанища. Плющене на платна. Юлий Цезар наблюдаваше гъмжилото на пристанището. Винаги бе обичал мириса на морето. Точно тук, където могъщата река се вливаше в него, а сладката вода на Нил се смесваше със солената, му напомняше за устието на реката край дома от детството. Зад него в двореца се намираше Александрийската библиотека, която скоро щеше да му принадлежи. Погледът му се зарея над хоризонта – видя как щеше да се окъпе в слава, когато изпълни плана си за създаването на великата библиотека, за която учени и мъдреци по целия свят да говорят с благоговение и респект. Библиотека, за която боговете да завидят на хората и която да помести всичко, известно и неизвестно за човека. Притисна силно златния пръстен о ръката си, който остави отпечатък от лавров венец върху загорялата на слънцето кожа… Библиотека на Цезар.

В нощта, когато опразниха Александрийската библиотека, пълната луна светеше от ясното небе. Тази нощ боговете са с мен – помисли си Цезар. Стоеше пред кралския дворец и наблюдаваше колите, които товареха сандъците на корабите му. Утре, когато корабът с ковчезите отдавна ще е опънал платна с попътен вятър, ще запалим няколко папируса вътре в библиотеката. Ето как щеше да се осъществи планът на Цезар да запази най-важните творби от Александрийската библиотека, отнасяйки ги в Рим. Не се стърпя. Кръвта на войника в него закипя. Слезе долу, за да види. Прокара поглед по старите саркофази. Масивни, непоклатими. Дебело, здраво дърво. Изопнати свръзки от гравиран метал. Преброи двадесет и черири ковчега, които съхраняваха мъдростта на древността.

Дълги години след като Цезар беше убит в театъра на Помпей, сандъците намериха своя пристан, закътани под каменните плочи на пода в Храма, свързан с Кладенеца на душите. Малцината, посветени в тайната я пазеха зорко.

Бернар, гол до кръста, само по една бяла препаска, за сетен път бе коленичил с вдигнати ръце и бе отправил блуждаещ поглед към каменния таван, в опита си да измоли видение. Шепнеше нещо неразбираемо, като молитва на чужд език, а около него бяха пръснати разни предмети и растения. Рицарят се взря в тях: кръст, стрък от непознато растение, което издаваше благоуханен аромат, борови иглички, оставени на купчинки, книга, дървен посох и делвичка с течност, която не можеше да види добре от мястото си.

Абатът размахваше ръце, мокреше върха на пръстите си в делвичката и после пръскаше стените. Пред него, иззад олтара, някакво странно изображение на Богородица, боядисана в черно, наблюдаваше сякаш със задоволство тази сцена. Преди Тамплиерът да го приближи, воден от любопитство, абатът се завъртя на колене с един отскок и впи светлия си поглед в него. Направи го чевръсто, почти като хищник, налитащ на жертвата си, с рядко срещана ловкост. Погледът му бе наистина властен, имаше тежки вежди, прав нос и тънки устни. И въпреки кокалестото му тяло, белязано от аскетичния живот, ръцете и краката му бяха с добре оформени мускули, а гласът му дрезгав като зле акордирана лира, бе строг и пронизителен.

Онова, което последва, се стори смътно познато на Тамплиера. Абатът вдигна високо ръце и изрече някакви странни думи, които екнаха в цялата килия. Щом ехото стихна, лек повей погали лицето на Юг и той изпадна в сладко опиянение. Той се съпротивляваше, но когато усети, че „потъва“ в същото жужене, което преди време го бе накарало да падне на колене в една друга крипта, до която бяха стигнали - онази на Купола на Скалата, се отпусна. После Рицарят видя, изумен, как Бернар пада ничком ведно с книгата и с тоягата си и пред очите му се занизаха проблясъци от близкото минало: Гондемар, който говори непознат за него език, грубоватият Дьо Монбар, вдигнал меч във въздуха, мъчейки се да спре тази невидима сила, дошла един Господ знае откъде, великанът Дьо Сент Омер, притворил молитвено очи.

— Боже Господи! — Викът му бе заглушен от все по-мощното жужене.

— Да! — извика абатът. — Качвайте се! Вратата е отворена!

Това бе последното, което чу от Бернар. Нададе силен рев, заглушен от острото свистене, което секна, щом някакво странно синьо сияние го обгърна и го изтръгна от земята. Сякаш вихрушка го понесе нагоре. После настъпи тишина.

Юг усети странно завихряне в стомаха. Всъщност беше много повече от обикновено физическо неразположение: това завихряне го лиши от контрол над собственото му тяло. Нито мускулите, нито гласът му, нито силните му ръце се подчиняваха на отчаяните усилия, които правеше. Няколко секунди, които му се сториха безкрайни, плувайки в празното пространство, Рицарят се мъчеше самоотвержено да се ориентира и да стъпи с ботуши на нещо твърдо. Напразно. Този вихър го беше подел от земята и го бе запратил във въздуха през скалистия таван на криптата, без да разбере как.

Какво беше това чудо?

Все още в безтегловност, Тамплиерът нямаше време за много догадки. „Нещо“ или някой му бе отнел силом пелерината и всички метални предмети, които носеше по себе си (една тока, арабския му кинжал, медальона, закопчалките на ботушите му и медната гривна от Антиохия). Когато тялото му спря да се върти и той си възвърна равновесието, първото, което Рицарят долови, беше странната остра миризма, идваща отвсякъде. Едва тогава усети земя под краката си. Постепенно, сякаш всичко е било само лош сън, положението започна да се нормализира: острото жужене, което го бе принудило да падне в параклиса, усещането, че го подхвърлят в здрави копринени платна, и дори силата, която не му позволяваше да отвори очи, докато се издигаше, постепенно отслабнаха и изчезнаха едновременно. Кошмарът бе свършил. Или не беше?

Коленичил, с опрени на гладкия студен под ръце, Тамплиерът започна да осъзнава положението си. Всичко изглеждаше нормално наистина, но скоро си даде сметка, че стените от дялан камък на абсидата не са вече там, където ги бе зърнал за последен път. Нямаше ги и олтара, и нишите в стената.

Къде беше попаднал?

Когато успя най-сетне да отвори очи и да се огледа наоколо, Юг откри нещо ужасно. Грубите стени на криптата, олтарът и дори Черната мадона от храма бяха изчезнали. Съвсем сам, Рицарят разгледа слисано странното помещение, в което, изглежда, бе затворен. Намираше се в широка стая с окръглени стени, без цепнатини, врати или спойки по невидимите блокове. Сякаш всичко беше едно цяло и той бе затворен в метална клетка. Нямаше и нито една мебел, на която да се отпусне, а светлината — някакво бледо постоянно сияние — идваше сякаш от обграждащите го стени. Безпокойството се вливаше на талази в цялото му тяло, което започна да трепери. Юг опита да се успокои. Спомни си клетвата за вярност към Ордена на Бедните Христови Рицари, дадена край Скалата на Аврам, помъчи се да си спомни и заклинанието, с което обличаше бронята на Вярата. Какво повече можеше да стори? Без меч и щит, без плетената ризница можеше да разчита само на силата, която Господ дава на всеки смъртен, за да устои на Злото. И точно, когато затвори очи и започна да реди молитвите си в това пусто място, чу въпроса, зададен му ясно и на висок глас, който отекна в главата му:

— И вие ли ще се борите с Господ Бог?

Юг се стресна.

— Не бойте се — рече му гласът. — Аз съм Гавраил.

Този строг металически глас му говореше така категорично и уверено, сякаш го познаваше, и Рицарят не посмя да го прекъсне.

— Аз съм онзи, който извести на Мария, че Божието семе ще покълне в утробата й, и който се яви в съня на Йосиф да му каже да бягат от Ирод в Египет. И вие ли ще се борите с мен като Яков?

Смаян, Тамплиерът отвори очи и се опита да открие мястото, откъдето идваше гръмовният глас. Напразно. Там, в неговата клетка без решетки, нямаше никого. Тогава през ума му мина тревожна мисъл: „Ами ако съм умрял? Ами, ако съм в преддверието на рая?“.

И изведнъж Юг се сети за библейската история, за която му говореше гласът. Това бе епизодът, в който Яков помислил, че умира, защото ангелът Божий му нанесъл страшен удар в ставата на бедрото и той окуцял, но въпреки всичко упоритият евреин не се предал. Нещо повече, Яков живял още дълго и по пътя за Харан видял Божията стълба към небето и макар в писанията да не е казано, имал куража да се качи по нея и да зърне онова, на което повечето смъртни се радват, след като напуснат тленното си тяло. Какво тогава искаше да му каже гласът? Че трябва да се бори с него ли? И къде да го открие?

— Не, Юг дьо Пайен, не ме търсете с тленните си очи — екна пак мощният глас. — Търсете ме с очите на душата си и ще ме откриете.

— Не ви разбирам — изрече той шепнешком, сякаш се боеше да не би ангелът да го чуе.

— Не знаете ли защо ви доведох тук? И защо откликнах на молитвите на абата?

Рицарят не отговори.

— Въздигнах ви на същото място, където преди са били свети люде — като Енох и Йезекил, и като самия Яков. Напомняте ми много на последния: вироглав сте като него, със закърнели телесни сетива и чувства. Но за разлика от него, вече знаете, защото бяхте посветен, че и други са се възкачвали тук и са се радвали на чудесата на Сътворението. Та доведох ви, за да ви разкрия нещо много важно, нещо, което след туй трябва да предадете съвсем точно на себеподобните си, но не с думи, а с дела.

Тръпки полазиха по гърба на смаяния Тамплиер. Колкото и да се мъчеше да открие източника на гласа, не можа.

— А това има ли нещо общо с търсенето на Вратите на Запад, зад които се намират скрижалите на познанието?

Този път, сякаш разбрал какво цели пленникът му, ангелът не отговори веднага. Когато гласът му екна отново, Юг дьо Пайен чу само едно силно и поривисто:

— Вижте!

Думата отекна продължително сред окръглените стени, сякаш рикошираше в тях и се носеше към безкрая. Върху една от белите стени, точно пред него, заблестя светла точка, която внезапно превърна меката светлина в помещението в пълен мрак.

Но всъщност мракът не беше пълен. Докато очите му привикваха с него, Тамплиерът започна да различава тук-там светли точки. Бяха ярки, но малки, някои групирани в цветни ветрила, които той скоро оприличи на звезди. Бяха навсякъде: над главата му, край него и дори под нозете му, сякаш бе стъпил на невидим стъклен под.

— Смаян ли сте от величието на Сътворението? — рече тогава ангелът.

— Да.

— Трябва да знаете, че всяка от тези звезди е като вашето Слънце. И няма център, от който да зависят, защото център е самият Бог. Всяко от тези светли тела е подчинено и зависи напълно от другите. Свързани са с невидими течения, както сестрите — с една и съща майчина кръв. Това познание — продължи Гавраил — е било известно на много народи в древността, него предаваме и на пророците. В тия небесни селения идват и безсмъртните души на хората. Египтяните построиха край Нил пътища за своя фараон, за да го насочат към вечния му дом, издириха и събраха вечното познание в библиотека, но не успяха да я запазят, издигнаха пирамиди по подобие на небесния път, но си запазиха правото по него да минават само техните царе. А аз искам от вас нещо по-благородно: да покажете пътя на възкресението на всички вярващи, като изградите нов праг на земята за възкачване в небесата. Моята мисия е да ви покажа как да издигнете тези символи, като се започне от Йезекил и онова, което му продиктувахме за първия Храм на избрания народ, и се стигне до теб и до твоите хора, които ще науча как се строят Врати към небето. Трябва да се доверите на нашите посветени, които ще Ви разкрия, а те ще Ви помогнат при разчитането на скрижалите, които ще стигнат до Вас от Йерусалимската врата. Прочетете ги, изучете ги и ги скрийте, докато дойде времето, когато други ще заслужат правото на достъп до това знание.

Останал без дъх и с вцепенено съзнание, най-неочаквано точно в центъра на помещението, в което бе затворен Юг, се появи стълб светлина. Блестяща, ослепителна и бяла като слънце, което не изгаря очите, тази пулсираща светлина изникна от пода и се устреми към каменния таван. Във всеки случай светлината не бе съвсем бяла. По оста на стълба се провиждаше едва-едва нещо като кръст, набразден с виещи се пътища, които се въртяха в една посока, както водовъртежите в реките. С всеки изминал момент, стълбът ставаше все по-мощен. Облени от тази светлина, сивите камъни по абсидата започнаха да губят твърдостта си. Сякаш изведнъж се размекнаха като огромни парчета восък, който всеки момент щеше да се разтопи. И както изглежда, „това“ каквото и да бе то, едва започваше.

В този момент се чу гръм. Беше силен. Кънтящ. Неудържим. Цялото помещение се разтресе и Рицарят усети как мощната вълна го блъска в гърдите. Никога не бе изпитвал подобно нещо. Останал без дъх, успя да забележи — доколкото беше в съзнание — как тежкото му тяло полита назад. И Дяволът да го бе шамаросал, нямаше да се чувства така крехък, както в този миг.

Изведнъж невидима и могъща сила го изтръгна от криптата и го запрати в небето. Когато отвори очи, пред него стоеше абатът от Клерво, а над килията се стелеше черната пелена на нащта. Само една свещ, която вече догаряше едва осветяваше изпитото лице на Бернар. Дълбокият му и питащ поглед беше по-силен от думите, които останаха неизречени.

С огромно усилие разказа за пътуването си и за вратата, която се отваря под Свещения град, както и за другата врата, през която се възкачваш направо до Божия трон. Откровението му пред монаха продължиха с описание на  бедствията, които ще опустошат земята  и опасностите, които ще застрашат Вярата, ала и чудесата, които ще станат. Със слаб, но уверен глас заяви, че е готов за свещеното дело, с което трябва да се захванат здраво на това свято място.

— А съобщи ли ти ангелът дали ще живеем достатъчно, за да доведем докрай делото си, Юг?

Макар и изнемощял, Рицарят удостои абата с тържествуващ поглед, какъвто той не бе виждал досега върху благородното му лице.

— Не, отче — отвърна му съвсем спокойно. — Дори няма да видим полагането на първия камък на това велико дело. Но можем да разчитаме на нашите хора, които ще изпълнят свещения си дълг. Само посветените ще разберат какво сме направили със скрижалите и ще ги пазят във времето.

Бернар коленичи до Рицаря и благодари на Господа за всичко, което му бе казано. Всъщност той не отправяше благодарност само заради думите на Тамплиера, а защото сега разбираше, че краят на пътя му е близо.

Свещта в студената килия на Бернар догаряше със съскане. Разтопеният восък се стичаше капка по капка, но не навън по самата свещ, а навътре, където пламъкът беше издълбал по необичаен и причудлив начин малък пещерен свод. Ако човек се вгледаше по-внимателно, щеше да види фигури и орнаменти, а в дълбочината – река от восък, която сякаш бележеше цял един живот. Фитилът бавно, но сигурно слизаше надолу към своя край.  Така догаряше и живота на Бернар от Клерво. Рицарите бяха образували кръг около каменния одър на абата, хванати за ръце и шепнейки молитви. Надяваха се на чудо. Стояха така цяла една вечност без да помръднат. Изведнъж тялото на Бернар потрепери, сякаш божествен полъх премина през него. Отвори очи -бяха ясни и примирени. Направи знак на Рицарите да замълчат и с тих, но твърд глас изрече последните си завети:

-          Страхувам се, че има такива, които ще изтълкуват превратно моето послание и ще опитат да го използват в своя полза. Те изкривяват моето учение. Пазете се от тях, защото ще се опитат да унищожат всички, които им се противят. Разказвайте моята история и истината, която тя разкри. Има недовършена работа, която трябва да се свърши. Пазете се от онези, които привидно носят лицето на праведността, но знайте, че то е само маска, дори и сред самите демони. Който е нечист по душа, ще изкриви моето учение, но въпреки това ще потърси убежище във Вашите домове. Ала не е добре дошъл  там и трябва да бъде прогонен.

Съществуването на злото в света трябва да се припише единствено на човечеството. Ще дойде ден, когато в този несправедлив свят ще има справедливост. Когато всички хора осъществяват своите възможности, невъзможното ще се случи. Мракът и злото ще бъдат победени, а светлината ще управлява света и Вие трябва да сте вестители на тази светлина. Явяват ми се страховити видения как Вашите следовници – Рицарите на Доброто и защитници на Вярата ще бъдете преследвани до границата на пълното изтребление. След голямото разрушение виждам тълпи от неверници, които още не са се родили, които ще се борят едни срещу други и ще превърнат света в прах и пепел. Когато човечеството се изправи пред своя най-черен час, часът на унищожението, когато хората няма да могат да дишат повече, ще се появи конник с бял плащ, носещ символа на Вярата и водещ след себе си Светлината на познанието. Светлината ще окъпе враговете в любов и разбирателство, а търпимостта ще победи.

Най-накрая Месията ще дойде, но не така, както хората очакват. Изпълнено ли е предсказанието? Цари ли мир на земята? Цари ли Братска любов? Това още не се е случило. Не се страхувайте, защото и този ден ще дойде. Ще има много болка и страдания и много кръв ще се пролее до настъпването на този час, но доброто в човека ще победи злото и затова трябва да се борите – да бъдете Рицари на доброто. Когато човекът е на прага на катастрофата, когато краят на света изглежда толкова близък, тогава един от Вас ще се появи с познанието. Той е предвестникът на надежда за човечеството. Той ще притежава знанието, което пазим и ще е благословен с умения, каквито светът никога не е виждал. Той ще покаже пътя на бъдещите поколения. Помнете, че този, който е от Вашата кръв трябва да направи така, щото катастрофата да бъде избягната преди искрата да бъде хвърлена, защото ще изгори земята и ще разбие душата на човечеството. Едва тогава моята работа ще е завършена.

Щом навлезе в хилядната година, която идва след хилядната, човекът ще узнае същността на всяко нещо. На камъка и водата, на тялото на животно или на нечий поглед. Ще прозре тайните, които древните богове са знаели, и ще открехва врата след врата в лабиринта на новия живот.

 

 

Сержант Илиан Иванов,

Командерията на Пловдив „Св. Йоан Кръстител”

Велик Магистериален Приорат на България

 

Non Nobis, Domine, Non Nobis, Sed Nomini Tuo Da Gloriam!

 

 

Велик Магистър на Ордена на Тамлиерите  НСВ Жерар Едмонд Луис ВИЛЕРИ 
ВЕЛИК МАГИСТЪР O.S.M.T.H.

gerb-CMYK-NEW_MAGISTERIUM.png

Господня Молитва

Отче наш, Който си на небесата!
Да се свети Твоето име,
да дойде Твоето Царство,
да бъде Твоята воля,
както на небето, тъй и на земята;
насъщния ни хляб дай ни днес,
и прости нам дълговете ни,
както и ние прощаваме на нашите длъжници,
и не въведи нас в изкушение,
но избави ни от Лукавия;
защото Твое е царството
и силата и славата вовеки.
Амин.

Девиз на Ордена на Тамплиерите