Васил Иванов Кунчев, известен като Васил Левски и Апостола на свободата, е идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК), български национален герой. Създадената от Левски Вътрешна революционна организация е основата, на която стъпват организаторите на Априлското въстание. Това въстание и последвалата Руско-Турска война, довеждат до възстановяване на държавата България на европейската карта.

          Биография
  Васил е роден на 18 юли (6 юли стар стил) 1837 г. в Карлово в семейството на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Има двама братя — Христо и Петър — и две сестри — Яна и Марийка. Учи във взаимно училище в гр. Карлово и в класното в Стара Загора. През 1851 г. баща му умира и тримата братя остават да се грижат за семейството. Васил е на 14години и започва да учи абаджилък.
През 1852г. Васил Кунчев живее в местния  светогорски метох и учи църковно пеене при Райно Попович. Пее в църковния хор.
  От 1855 г. е послушник при вуйчо си Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. Учи две години в класно училище в Стара Загора и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници в Пловдивското класно епархийско училище „ Св. Св. Кирил и Методий“, основано от Найден Геров през 1850 година. На 7 декември 1858 г. приема монашеството и името Игнатий в Сопотския манастир „Св. Спас“ под мантията на йеромонах Кирил, а през следващата 1859 г. пловдивският митрополит Паисий го ръкополага в духовния сан йеродякон. Същата година постъпва като църковен певец в църквата "Света Богородица" в Карлово.
  По-късно (1861 г.), под влияние на Георги Сава Раковски, Левски се посвещава на революционното дело. През същата година Левски вероятно е посветен като масон, пак от Раковски.Той владее отлично няколко езика: турски, гръцки и арменски, които се оказват полезни в революционната му дейност.
    През март 1862 г. заминава за Сърбия и взема участие в Първата българска легия на Раковски в Белград. Запознава се отблизо с бунтовните среди на българската емиграция. Заради своята ловкост и храброст по време на сраженията с турците за белградската крепост Васил получава името Левски (според легендата е направил „лъвски“ скок по време на военни упражнения в Сърбия). На този етап изпитва силно влияние на Раковски и възприема идеята за организиране на чети, чрез които да се вдигне народът на въстание. След разтурянето на легията се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 г. заминава за Румъния и след кратък престой се завръща в България. През пролетта на 1864 г., навръх Великден в Сопот, Левски в присъствието на най-близките си приятели сам отрязва дългите си монашески коси. От този момент той става мирски дякон (служител, помощник) на свободата Васил Левски. Архимандрит Василий се опитва да възбуди църковно следствие срещу племенника си, а Пловдивският митрополит заплашва самия Василий с наказание, ако упорства в настояването си. 1864–1866 г. Левски е учител в с. Войнягово, Карловско, а след това (до1867г.) в Еникьой, Северна Добруджа. Като учител Левски развива революционна пропаганда сред народа и организира патриотични дружини за бъдещото въстание. През 1866 г. на румънска земя се движи в средите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.      През ноември 1866 година Левски отива в Яш, за да търси връзка с Г. Раковски и да сондира бъдещите му политически планове. По това време активизирането на българската емиграция е свързано и с подготовката на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю.   През 1867 г. по предложение на Раковски е определен за знаменосец в четата на Панайот Хитов, която се подготвя за прехвърляне в България. Заедно с четата изживява всички трудности и разочарования по време на похода в Балкана през 1867 г. После заедно с четата преминава в Сърбия и постъпва във Втората българска легия на Раковски (1867-1868), но претърпява сериозна операция . След разтурянето й прави опит да премине в България с чета, за да подготви народа за въстание, но е арестуван в Зайчар от сръбските власти и хвърлен в затвора. Освободен, Левски се прехвърля в Румъния. След това отново се връща в Зайчар и пак заминава за Румъния. През това време преосмисля изминатия път. Съмненията му в целесъобразността на четническата тактика се превръщат в убеждение, че трябва да се търси нов път за постигане на крайната цел. За пръв път изразява мнение, че трябва предварителна подготовка на народа за участие в освободителното дело. В писмо до Панайот Хитов загатва за своите изводи и намерения, като му съобщава, че е решил да извърши нещо голямо в полза на отечеството, „в което ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си“. В него се засилва недоверието спрямо Сърбия и убеждението, че българите трябва да разчитат преди всичко на себе си, а не на външни сили. Гибелта на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа окончателно го убеждава, че неуспехите се дължат до голяма степен на политическата апатия вътре в страната и че предварителната подготовка е необходимо условие за победата на българската революция. Изходът той започва да търси в целенасочена и последователна агитация в България , в ангажирането под различни форми на възможно повече слоеве от българското общество.През август 1868 година, Левски отива в Букурещ, където се свързва с Иван Касабов и дейците на „Българското общество“. Към това време се отнася запознаването му с Христо Ботев и техният съвместен живот в една изоставена вятърна мелница край Букурещ.
  Със средствата, предоставени от „Българското общество“ и читалище „Братска любов“, организация на „младите“ и финансирана лично от Димитър Ценович с тридесет турски лири, Левски заминава за Цариград с параход на 11 декември 1868 г., за да предприеме оттам първата си обиколка из българските земи. Тя е с осведомителна цел. При извършването и, Левски се запознава с условията и възможностите за революционна дейност в Българско. В началото на януари 1869 г. напуска турската столица и се отправя към Тракия и Северна България. Преминава през Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Велико Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Навсякъде разговаря със свои доверени хора и познати, за да ги спечели за делото. Обнадежден, че в непродължителен срок може да бъде обявено въстание, Левски приключва своята обиколка и на 24 февруари се завръща в Румъния.
  След двумесечен престой в Румъния на 1 май 1869 г. Апостола започва втората си обиколка в българските земи с изходен пункт Никопол. Сега той е снабден с революционна прокламация и пълномощно, получени от Иван Касабов, който стои зад политическата група Млада България. И двата документа, които удостоверяват, че Левски не е случаен човек, а изразява мнението на българската политическа организация в Румъния, са подпечатани с печат на Привременното правителство на Балкана. По време на тази обиколка Левски поставя началото на изграждането на вътрешната революционна организация (ВРО). Първият комитет е основан в Плевен. После продължава изграждането на местни (частни) революционни комитети и в Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан и др. Втората обиколка на Левски го убеждава, че въстанието не може да бъде вдигнато толкова скоро, както мисли няколко месеца преди това. Той съзира необходимостта от по-голяма подготовка на народа, осъществявана от революционни комитети, свързани организационно помежду си.
  След завръщането си в румънската столица на 26 август 1869 г. Левски се включва активно в живота на младата българска емиграция. В края на 1869 г. заедно с Любен Каравелов участва в създаването на Българския революционен централен комитет. Той се стреми да убеди емиграцията, че центърът на подготовката на предстоящото въстание трябва да се пренесе във вътрешността, че българите трябва да разчитат на своите собствени сили, а не на външна помощ, че трябва да се скъса решително с необмислените комбинации с балканските страни. Емигрантските дейци съзнават необходимостта от организиране на народа, но никой няма план кой и как да го направи. Те трудно се разделят и с традиционните си схващания за чужда помощ и за ръководене на революционното движение извън страната. Разочарован от емиграцията, през май 1870 г. Левски напуска Букурещ и решава сам да се заеме с осъществяването на идеята за създаване на комитети вътре в страната и с практическа подготовка на революцията.
 Макар дейността на Левски през 1870 година да е слабо документирана, установено е, че за около година и половина, до края на 1871 г. успява да създаде гъста мрежа от революционни комитети, обединени в цялостна ВРО. За столица на ВРО е обявен Ловеч, а комитетът в този град е обявен за БРЦК в Българско. В запазената документация и в печата на организацията той е наричан още Привременно правителство на България. Създаването на ЦК в България е изключително важна стъпка в укрепването на вътрешната комитетска организация. С това Левски осигурява организационно работата си по подготовката на въстанието в страната. Ловешкият комитет го подпомага в поддържането на връзките с емиграцията, постоянните връзки с която се осъществяват по специално изградени конспиративни канали, основният от които минава през Турну Мъгуреле чрез търговеца Данаил Хр. Попов.  Левски разглежда ЦК в България като върховно ръководство на революционното движение с общонационални функции. Селските и градските частни комитети в революционната организация обединяват в себе си представители на всички социални групи в българското общество. Левски единствен от „четеримата големи“ на българската революция достига до прозрението, че в подготовката трябва да бъдат привлечени и чорбаджиите. Техните средства са особено нужни за материалната осигуреност на предстоящото въстание. Той предвижда получаване на тези средства по доброволен начин, но за тези, които отказват да подкрепят народното дело, той въвежда революционен терор.
  Към края на 1871 г. изградената ВРО е единствената реална сила, способна да постави на дневен ред българския национален въпрос. Комитетите започват активна работа за привличане на привърженици, за събиране на средства и закупуване на оръжие. Когато работата нараства, БРЦК изпраща двама помощници на Левски през втората половина на 1871 г. — Димитър Общи и Ангел Кънчев. Същата година, с помощта на Ангел Кънчев изработва програма и проектоустав на БРЦК, известен като Нареда на работниците за освобождението на българския народ. Документът е разпратен на частните революционни комитети и на дейците в емиграция, за да бъде обсъден. Натрупал богат идеен и практически опит, в края на 1871 и началото на 1872 година тактическите виждания на Васил Левски за осъществяването на бъдещата революция са прецизирани и видни в обширната кореспонденция, която той поддържа.
      С разрастването на комитетската мрежа в страната и за по-добро координиране на действията с комитета в Букурещ става очевидна необходимостта от провеждане на общо събрание. То се провежда в румънската столица от 29 април до 4 май 1872 година. След продължителни дискусии делегатите приемат програма и устав и избират Л. Каравелов за председател на БРЦК. Левски получава пълномощно единствен да представлява БРЦК във вътрешността на страната и да ръководи работата от името на централното ръководство.
      След Общото събрание Левски се завръща в България и пристъпва към структурни промени във вътрешната революционна организация. Ловешкият централен комитет е приравнен по статут с останалите комитети. В практиката на комитетските дейци окончателно се налагат конспиративните принципи, тайната полиция и революционния терор.
      През лятото и есента на 1872 година за улеснение и прецизиране на работата Левски създава и първите окръжни центрове. По същото време обаче се появяват и симптомите на криза в революционната организация, породени основно от липсата на пари. В известна степен те са резултат и от нарастващата съпротива срещу еднолични решения на Левски по важни стратегически и тактически въпроси.
      В тази ситуация на 22 септември 1872 година Димитър Общи осъществява обира на турската поща при Арабаконак.Левски е против,но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. В ръцете на комитетските дейци попадат 125 000 гроша. Скоро турската власт залавя извършителите. Предварителното следствие и съдебното дирене на Извънредната комисия установява мащабите и дейността на вътрешната организация, връзките с БРЦК в Букурещ. Част от заловените, начело с Димитър Общи, правят самопризнания и разкриват ролята на Васил Левски.  Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. На 27 декември 1872 г. бива заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч). При залавянето му Левски притежава редовно тескере за пътуване, дадено му от Малък Добри Койнов от ловешката махала Дръстене, но го гълта, за да го скрие от турците.
  Предполага се, че причината за неговото залавяне е предателство от съмишленик. Спори се за името на предателя — Поп Кръстю (съучредителя на комитета в Ловеч) или Марин Поплуканов (председателя на комитета). През 1925 историкът Димитър Страшимиров публикува обширен труд, в който представя доказателства, че именно поп Кръстю става доносник на турските власти и дава сведения за местоположението на Левски.
   Според други проучвания предателство спрямо Левски не е имало.До последно османците не знаят кого са заловили и Левски е откаран в Търново, за да бъде разпознат. Чак там става ясно кой е той. При Къкрина отиват едва няколко заптиета, а в случай, че са знаели кого залавят, подобна малочисленост не би била логична. Също така се доказа, че поп Кръстю не е имал точна информация за плановете на Левски.
  Левски, който е охраняван само от 20 заптии по време на пътя си от Търново до София, се е надявал напразно до последно, че ще бъде освободен от съмишленици.
   Впоследствие Левски е отведен в София, където е предаден на съд. Апостола изгражда защитата си на основите на правата на християните според Хатихумаюна, за да не издаде някого и организацията. Той подчертал няколко пъти, че е търсил законни пътища за изменение на живота в Империята. Левски се разграничава от дейността на Димитър Общи, за да избегне криминални обвинения. Очаквало се Великото везирство да освободи всички освен обирачите на пощата, защото политически процес не е в интерес на Турция и вреди на авторитета и пред Европа.Началното съдебно дирене е извършено от Мазхар паша, софийски губернатор. Но след разкритията, които правят заловените, в София пристига тричленна специална комисия в състав: председател Ел Сеид Али Саиб паша, бивш дивизионен генерал и председател на Шурай девлет (Държавен съвет, висша правосъдна инстанция), Иванчо хаджи Пенчович ефенди, член на Държавния съвет, майор Шакир бей от Еркяни харб (Генералния щаб), бивш помощник-валия в Багдад, а по-късно турски посланик в Петербург.
В инструкциите към съдиите е записано да се накажат строго само ръководителите.
Към комисията в София са причислени и Мехмед Салим, Садуллах Сарр, Дервиш Мустафа, а също и софийските чорбаджии Пешо Тодоров Желявецът, Мито Каймакчи и Мано Стоянов,като представители на българската община в града.
В началото на януари 1873 година следствената комисия приключва работа. На 14 януари с. г. Али Саиб паша изпраща до великото везирство в Цариград следната телеграма:
''Арестуваният напоследък в Ловеч ръководител и организатор на бунта Васил Дякон – Левски е подстрекавал поданиците на султана към въоръжено въстание срещу държавата, бил е председател и подбудител на станалите бунтове, (а) произнасяните от него речи и разпространените от същия печатни издания се разразиха в акции. Установява се, че е убил, за да попречи да бъде хванат от властите, слугата, когато е нападнал една къща в Ловеч, поради което въз основа на султанския наказателен закон се наказва със смърт.
Протокола за това решение на съда пращаме по пощата. Изпълнението на присъдата зависи от негово величество султана (Абдул Азис).''  
  Смъртната присъда е  потвърдена на 21 януари 1873 г. Процесът завършва, а комисията е иззела функциите на съд, което е недопустимо по законите на самата империя. 60 подсъдими са осъдени на затвор и заточение и двама са обесени — Димитър Общи и Васил Левски. Присъдите са потвърдени от султана по целесъобразност. За да не се навреди на турската дипломация, не са извършвани по-мащабни разследвания и гонения.
  На 18 февруари(6 февруари по стар стил) 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник.
  В последните си мигове се изповядва пред архиерейския наместник на София – отец Тодор Митов. В изповедта си казва: "Каквото съм правил, в полза народу е" и помолил прошка от него и от Бога, а в молитвите  да бъде споменаван като йеродякон Игнатий, а също и българския народ. 
  Свещеникът поп Христо Стоилов разказва за последните мигове на апостола: "Дяконът се държа юнашки. Каза, че наистина той е първият, но че след него са хиляди. Палачът му наметна въжето и ритна столчето. Аз се просълзих и се обърнах към "Св. София", за да не видят турците, че плача, и си тръгнах."
  Михаил К. Буботинов също дава описание: "На 1873 лето, 5 февруарий ,вторник , пазарен ден в София - 2 часа преди зори ,в двора на пашовия конак - на мястото на днешния княжески дворец ,стана необикновено разшавание на пашовските сеймени . По заповед на Мазхар паша ,тогава Средецкий губернатор ,се изпрати един мулезимин да обади на иконом поп Тодор Митов , да се приготви ... Иконом поп Тодор се приготви за половин час ... И ето ,че се зададе губернатора на каляска със свитата си ,състоящата се от десетина души . Веднага след тях биде приведен на средата на мегдана , току- що извадений из тъмницата Васил Левски ,конвоиран от един взвод заптии и 4 взвода аскер , облечен в костюма си , както е бил хванат от властите при ханчето , с тежки окови на нозете ,но без присъдний иллям на гърдите . Мазхар паша ,обърнат към свещеника ,заповяда му да се приближи при Левски и свободно да извърши верозаконните потреби . Щом се приближи свещеника при Левски ,пашата се оттегли на 7-8 разкрача и същевременно даде знак да направят същото и хората от свитата му. ..
  Що за себе е изповядал в случая Левски, не е могло да бъде предадено от свещеника- изповедник. Обаче в общи думи : отец Тодор ми е приказвал ,че Левски стоял бодър и в присъствие духа казал :" В младините си бях иеродякон Игнатий ,напуснах службата в съзнание ,че бях повикан да изпълнявам друга ,по- належаща ,по- висока и по- свещена служба към поробеното отечество ,която ... дано !" Тук Левски се просълзил и помолил свещеника да се помоли Богу за иеродякон Игнатий ... "
  Заедно с клисарите Христо Хамбарков и Илия Джагаров, поп Христо Стоилов го погребва от лявата страна на св. Престол. в църквата „Света Петка Самарджийска“.
  През 1956 г. археолозите Стамен Михайлов и Георги Джингов разкриват в църквата „Света Петка Самарджийска“ в центъра на София погребение на скелет, вписан с индикация №95. , около което избухва спор дали това не е тялото на Левски. Учените твърдят, че не е, но според устни предания точно това е мястото, на което тялото тайно е препогребано след обесването. Останките са небрежно откопани и пренесени в чувал до хранилището на новооснования Софийски археологически музей, където изчезват безследно. Полемиката периодично затихва и се възобновява през годините, докато през 1986 г. БАН взема решение да постави паметна плоча на църквата, но то така и не се осъществява. Спорът няма официално решение и до днес.
-----------------

  Имена, псевдоними и прозвища
В историческите извори и историографията личността на Левски се среща под различни имена и прозвища, революционни псевдоними, с които подписва писмата си, фалшиви имена за тескерета и документи, които е ползвал.
  След смъртта му, през 80-те и особено 90-те години на 19 век, в широка употреба влиза Апостола на свободата или само Апостола, за което особена заслуга има Иван Вазов.Имена и прозвища        Васил Иванов, Васил Дякон - Левски, Васил Иванов Кунчев, Васил И. Лъвский, Васил Лъвский (В. Лъвский), Васил Левски (В. Левски), Васил Гинин, Дяконът, Дякончето, Дякон Игнатий (Игнатие), Дякон Игнатий - Левский, Дякон Васил Левски, Дякона Левски, Левский; Апостола на свободата, Апостола, Джингиби.
Фалшиви и чужди имена, използувани в паспорти, тескерета и адреси        Дидьо Пеев, Добри Койнов, Иван Фетваджиев, Нико Жеков, Петко, Петър г. Пенев, Първан Найденов [?], Руси Веледи Рачов (Руси, син на Рачо), Стан Станчулеску, Стойчо Бешикташът.
Революционни псевдоними, с които подписва писма и други документи    Ас. Дер. Кър[д]ж[алъ], Аслан (Арслан) Дервишоглу (Дервишооглу, Дервишоолу). Аслан Дервишоолу (Дервишоглу) Кърджала (Кърджал, Карджалъ), Аслан Димитроолу Ованес Ефенди, Аслан (Арслан) Ефенди, Асланоолу (Асланоглу) Видинли, Афъз ага (Афъзаа), Афъз Ефенди, Бай Вълчо Драгньов (Драгнюв), Бай Драгню (Драгньо), Бай Филип, В. Лъ-кий (Лъ-кий), В. Л., Вълчо Драгнюв (Драгньов), Дервиш Мехмед (Меемет) Кърджалъ, Дервишоглу Аслан, Дервишоглу Аслан Ефенди, Димитроолу (Димитроглу) Ованес Ефенди; Драган Мирчов, Драгой Стойчев, Драгойчо, Драгойчо Иванов, Драгню, Драгню Костов, Драгомирчо Иванов, Ефенди Аслан Дервишоглу (Дервишоолу), Ибриямаа (Ибриямага) Анадооолу, Кърджалията, Кърджалъ Мустафа Дервишоглу, Мамудая (Мамудаа) Едирнели, Никола Раанелов [?], К. Ив. Марков, К. Н. Марков, Неболлу Чизмели Кърмъзъ, Тропчо, Хаджи Ахмед (Амет) Съръ Азис Рушидоглу, Хаджи Асанаа (Асанага), Хаджи Ахмед Саръ Чизмели Кърмъзъ, Филип.

 Източници:  Уикипедия