Днес Православната Църква чества:

Св. пророк Авдий (IX в. пр.Xр.),Св. мъченик Варлаам († 304 година),Св. Филарет, Митрополит Московски († 1867 година).
 
 

Орден на Тамплиерите - Велик Магистериален Приорат на България - Велик Магистериум Порто

 

ORDO SUPREMUS MILITARIS TEMPLI HIEROSOLYMITANI 

НЕ е масонски или парамасонски орден, и НЕ е свързан, обвързан или присъединен към масонството и/или някоя от подчинените му организации.

Рицарите Тамплиери признават и следват единствено историческите идеали на древния Орден, така както са формулирани в неговия Устав, и претендират да са директни наследници на древната Рицарска традиция.

tagma

 
Начало Новини Доклади Апостола Левски – 138 години безсмъртие
Апостола Левски – 138 години безсмъртие
Новини - Доклади

 

„Левски беше един между апостолите – нему друг равен нямаше!”

/ Никола Обретенов /



Васил Левски„Щастлив бях, защото първи път аз имах честта да говоря със син верен народу си, син, който е презрял всички световни наслаждения, а се е посветил телом и духом на свободата на своя народ. И как да не се считах за щастлив, когато тоя син първи ми явно продума за свобода и ми разказа целта на четите и ми откри такива тайни, които садържаха свободата на народа ни – тайни  наистина тогава за мене твърде важни и велики! От тоя ден аз броя своето съществуване, защото тоя син ми даде да разбера, че челяк не е роден само за себе си, но и за народа си, и че всеки народ – голям или малък трябва да бъде свободен. „Свободата е – казваше той – главния двигател на всяко народно подобрявание и свободата може да постави само народа ни в реда на другите просветени народи, които се наслаждават с всички природни добрини.” Това патетично описание на своето емоционално и душевно състояние по време и след първата си среща с Левски принадлежи на неговия последовател и много близък сътрудник - ловчанлията Иван Драсов.
По отколешна традиция на датата 19 февруари България отбелязва годишнините от гибелта на своя „един син” – Апостола Левски и се прекланя пред неговото народополезно дело и велика саможертва в името на освбождението на българите от турско владичество. Понастоящем годините станаха 138.
Роден през 1837 г. в Карлово, Васил Иванов Кунчев получава възпитание и преминава обучение в духа на християнските православни религиозни ценности. Три години след даване на монашески обет и приемане на духовното име Игнатий и две години подир ръкополагането му за дякон, той се ориентира към друго поле за изява. Дяконът прегръща освободителната идея, която съставлява смисъла на онова неповторимо по своите политически, културни и духовни измерения време – Българското Възраждане. „Аз съм посветил себе си на Отечеството от 1861-во лято, да му служа до смърт и да работя по народната воля.”
В организираната от Раковски в Белград Първа Българска легия / 1862 г. / 25-годишният карловец наред със своето първо бойно кръщение, получава и ново име – Левски, с което остава в историята. Но трябва да минат още две години, за да узрее в ума, душата и сърцето на дякон Игнатий-Левски окончателното съдбоносно решение. В името на възкресението на България той съблича расото.
Някъде във времето след приключването на похода в Балкана през 1867 г. на Панайотхитовата чета, на която по предложение на Раковски високата чест да носи знамето е гласувана на Левски, той представя в стихотворна форма своята визитна картичка:
„Аз, Васил Лъвский в Карлово роден
от българска майка юнак аз роден
не щях да съм турский и никакъв роб,
същото да гледам и на милият си род.”

Впечатляват две неща. Първото – ярко изразеното високо самочувствие от страна на Левски – „юнак аз роден” и то не от кой и да е, а забeлежете „от българска майка”. Впрочем по това време карловецът се ползва със степен на известност, която го поставя над редовите дейци в освободителната борба. Но все още той е един от многото. На второ място – особено впечатлява градацията на оповестените несъгласия – да не бъде както „турский”, така  „и никакъв роб”, и да не се намират в същото унизително състояние останалите българи. Несъмнено много истина се съдържа в сентенцията, че „религията на роба е свободата!”. За сведение, под понятията роб и робство, следва да се разбира режима на народностно-политическа, културна и религиозна дискриминация, тъй като петте века, през които нашите земи са част от Османската държава, по сетне империя, българите никога не са били роби в класическия смисъл на това понятие.
На фона на очертаващото се фиаско на поредния националноосвободителен проект с международно участие / българско, сръбско и руско / - Втората българска легия в Белград  от 1867/68 г., Левски заявява: „ако испечеля, печеля за цял народ, ако изгубя – губя само мене си.” Тази знаменита сентенция освен красноречиво свидетелство за сериозни, но конкретно неогласени намерения за неговото място и начин на участие в освободителната борба, представлява израз на интуитивно предчувствие за важната народополезна мисия, която в недалечно бъдеще му предстои.
През 1868/69 г. Левски осъществява две обиколки в България, които са част от един въстанически проект. Той е несполучлив като реализация, но твърде важен от гледна точка на окончателното изясняване на обстановката в страната, взетите поуки и последвалите задължителни организационни промени. Водачите на освободителната борба Иван Касабов, Димитър Ценович и Теофан Райнов, а по сетне и Каравелов, оказват силно благотворно влияние върху формирането на идейния свят и личностното израстване на Левски. Той става един от тях.
Ето, че идва неговият звезден миг. В качеството на представител на създадения в Букурещ БРЦК, Левски през пролетта на 1870 г. нарамва тежкия кръст да реализира на практика актуалната идея за изграждане в Отечеството на конспиративна мрежа от частни комитети, която да осъществи продължителна и всестранна подготовка на българите за масово въоръжено въстание, което да доведе до жадуваното избавление. „Ако е за в Българско! То времето е в нас и ний сме във времето; то нас обръща и ний него обръщаме.” Апостола тръгва по градове и села да буди народната свяст и да пропоядва пред своите сънародници идеята за свобода. Той агитира, убеждава, привлича, ако трябва и вербува, накрая организира. Левски руши дълго време градени стереотипи на примиренческо мислене и поведение. Появата му е добре дошла за едни, други плахо и колебливо, както се казва от хорска срама дават съгласие, а трети, останали в плен на страха и равнодушието – отказват. Левски е изправен пред решаването на четири основни проблема. Те са изброени в Наредата / Проектоустава / в йерархична последователност – да се направи организация, да се намерят пари, да се привлекат хора и се набави потребното оръжие. Какво присъствие на духа и каква вяра в делото трябва да притежаваш, за да се изправиш пред хора от всякакви съсловия и от по-напред им поставиш дилемата „черно робство ли искате или златна свобода”. После да им предложиш по примера на други, вече свободни народи, да си развържат кесиите, а накрая да ги мотивираш и убедиш да пожертват най-скъпото – живот, семейство и имот, за да откупят свободата на Родината. Издигнатият лозунг, гласи: „чиста свобода или юнашка смърт”. Неимоверни усилия, настойчивост и такт се изискват, за да спечелиш за делото повече или по-малко родолюбци от даден град или село, и ги накараш да застанат пред Евангелието с кръстосани върху него кама и револвер, и произнесат клетвените слова: „Заклевам се своеволно в честта си и в Отечеството си, пред Бога и пред честното събрание на съзаклятията ...”. По нататък в клетвата се казва: „обещавам какво ще работя с всичките си способности за Освобождението на Отечеството си България ..” и „за святата тази цел полагам живот и имот.” Добре запознат с предосвобожденската обстановка и народопсихология, Захари Стоянов възкликва: „Смело можем да предположим, че ако на Левски на мястото беше който и да е, то неговият кураж и надеждите му щяха да се разбият още в началото на неравната борба.” А после с чувство на възхищение и признателност допълва, че той „е носел на гърба си цяла България”.  В резултат на извършената от Левски, подпомаган от неговите съратници и сподвижници, апостолска организационно-политическа работа, от есента на 1871 и началото на 1872 г. мрежата на съзаклятието включва няколко десетки частни комитета и Ловчанския централен комитет, именуван в печата на организацията „Привременното правителство в България І отд. от БРЦК”. В този момент от развоя на освободителното дело, определението „Революционна столица” напълно приляга на Ловеч. В битността си на представител на Букурещкия БРЦК, и на организатор и ръководител на комитетската мрежа в страната, Левски стои над всички комитети – Централния и частните. Апостола особено държи решенията да се вземат через вишегласие, а управлението да се осъществява на принципа на единоначалието – „от едно място трябва да се свири, а сичките други да играят, пък песента ни е от пред очите ни, комуто се хареса, нека се хваща на орото! Без така да е, няма нищо и по-пусто става!”
 „Аз ще докажа, - казва Левски – че до днес каквото съм работил, нямам погрешка в нищо.” Организаторски му способности и усилия получават висока оценка от намиращите се в Румъния негови „братя съдейственици”. На проведеното през пролетта на 1872 г. в Букурещ Общо събрание на представителите на вътрешните и емигрантските комитети, Левски е избран за член на БРЦК. В това си качеството единствено той получава пълномощно да   представлява БРЦК в България, където се завръща за да продължи делото на своя живот. В интерес на работата Левски си позволява да изказва несъгласия и отправя критични думи и упреци към емигрантските дейци, но никога не се  конфронтира с тях, още пък по-малко с Каравелов, с когото са единомишленици. Левски се ръководи от правилното разбиране, че емиграцията е  призвана и длъжна да окаже „голяма помощ”.
С резултатите от своята работа, Апостола участва реално и духом в по-сетнешните съдбоносни събития – Априлското въстание, Освободителната война и строителството на освободена България. „Ако не беше той да събуди най-рано заспалите духове, - посочва З. Стоянов – то ние не щяхме да имаме Априлско въстание. Участвувах в приготовлението на това последното и видях до колко народът беще приготвен още от времето на покойния Дякон – бащата на апостолите.”
За разлика от други чужди и родни политически лидери, Левски не е писал трактати по един или друг проблем. В запазената от времето  1871 – 1872 г. коренспонденция на Апостола, се намират в завършен вид неговите идеи, мисли и представи за освободителното дело и бъдещето на България. Те са изложени, изказани и поднесени в конкретно историческо време, по определен повод  до определени адресати. Значителна част от тях звучат актуално във времето и пространството. Поради тази им непреходност, те носят характера на поучения и завети към бъдните поколения. Натрупал сериозен политически и организационен опит, пък и да не се забравя неговото религиозно възпитание и обучение, с езика на народната мъдрост, по достъпен и разбираем начин Левски ни огласява и предава лесни за възприемане и декларативно възпроизвеждане послания. За съжаление не така стои проблемът с тяхната практическа реализация, както в по-далечното или близко минало, така и днес. Какво по естествено от това, да призовеш тези,  които са поели отговорността да решават съдбините на „толкова милиона народ”, да мислят „зряло”. Напълно логично е прозрението, че необходимо условие за успеха на освободителното дело и напредъка на Отечеството се явява наличието на желание, воля и способност във водачите „начесто” да се съветват „един други”, взаимно да си казват  и изправят своите „кривици”, за да стигнат до съгласие. „На драго сърце трябва да обичаме оногова, който ни покаже погрешката. Инак! Той не е наш приятел.” Кой друг, ако не Апостола ще изведе съвкупността от качества, които трябва да притежава всеки лидер. „На такива хора дай работа, които са разсъдителни, безстрашливи, постоянни и великодушни!” Липсата на едно от тях, води до провал. Впрочем натоварен със значителни отговорности, правомощия и много работа, Левски стои здраво стъпил на земята. Той следва своето  предначертание без да изпада в плен на маниакални лидерски амбиции, дори декларира разбиране и готовност сам да отстъпи поста си на друг деец,  „ако му сече главата повече”.  Апостола достига до констатацията, че „Има много по-умни, но страшливи!” и предлага едно мъдро решение: „такива трябва да бъдат около нас да са съветоваме, от тях пък ний да извършваме. Тогава заслугата ни е равна, защото и тий без нас не можят, па и ний без тях. Това братя трябва да ни бъде секогаш на умат, та да подаваме пример.”
Левски е намерил за удачно да прегърне идеи, които не само засилват обаянието на неговата личност, но го поставят редом до значимите европейски и световни революционни водачи. В своите блянове той вижда свободна България, разпростряна върху изконните български земи – Мизия, Тракия и Македония, а на нейното национално знаме изписани думите „Свята и чиста република!” „Всички народи в нея – продължава Апостола - щат живеят под едни чисти и святи! Закони, както е дадено от Бога да живее човекът; и за търчинът, и за евреинът и пр., каквито са, за всичките еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с българинът. Така ще е в наша България!... Ний не гоним турският народ, ни вярата му, а царят и неговите закони / с една дума турското правителство / което върварски владее, не само нас – но и самият турчин.” Феноменалният българин високо прокламира: „В Българско не ще има цар, а „Народно управление” и „Секиму своето”. Секи ще си служи по вярата и законно ще се съди, както българинът, така и турчинът и пр. Свобода и чиста република.”
Привърженик на красиви идеи за държавно и социално устройстно, Левски не е абстрактен мечтател или строг догматик. Той не поставя, както се казва, каруцата пред коня. Ето защо Апостола не се противопоставя на решението отразено в програмната част на Устава на БРЦК, приет на Общото събрание в Букурещ – проблемът за формата на държавно управление да се реши, когато „освобождението стане дело свършено.” Той, посочва доцент д-р Петко Петков, ясно разбира че „толерантен е силният, слабият не може да бъде толерантен, той е зависим.” Левски проповядва: „Братя! Възобновлението на нашата славна / преди / държава отърванието ни от проклети агаряни, за да си добие първа чест и слава нашето мило отечество Българско, най-после да бъдем равни с другите европейски народи зависи от нашите собствени задружни сили. Като е тъй, вам надлежи да се покажете достойни, верни и неустрашими във всяко отношение. Дързост братя и напред!” За Апостола изключителен приоритет е осъществяването на „тая свята работа” – освобождението. То ще създаде условия и гаранции България да заеме подобаващо място сред европейските християнски държави. Отчитайки условията, в които е поставено Отечеството, и слабият материален ресурс, с който разполагат българите, Левски е съгласен , „че нивга не можем да се приготвим както другите сили”. Но Апостола работи с твърдото убеждение, „че трябва поне толкова да се приготвим, колкото е нужно да се предвиди една добра сетнина в предприятието ни, защото в нищо не приготвени ще има сетнина нищо и никаква!” Фактът, че съотношението на силите е многократно в полза на Османската империя, поставя един много важен въпрос – за съюзниците. Левски заявява: „Ний не отказваме помощта и от дяволът. Но имаме си предначертание.” Претенциите на съседните балкански държави към българското историческо наследство са му добре известни. Той смята, че влизането в съюзи и коалиции с други страни, трябва да става при условие на пълно зачитане на интересите на българите. Левски приема „братска ръка!” от Сърбия, но само при едно условие – „Чяк тогава, когато съберем и четиртях краища на Българско в едно, и направим прописах си, та да видим какво имаме пред нази ....” Потребността от „водители народни за бойното поле” заставя Левски след Общото събрание да настоява пред Каравелов да уреди въпроса за приема на 150 – 200 българи в сръбското военно училище. Това намерение по същество представлява проект за Трета българска легия, който не се осъществява.. Левски вижда надежден съюзник в лицето на черногорците, „зачтото техната и наша цел е една / народно правление /”. Всъщност за него Сърбия и Черна гора са истински съюзници само тогава, когато започнат ефективни военни действия срещу Османската империя.
 Устремен към целта, Апостола Левски изминава труден път. Той е белязан с надежда и вяра „в духа и естествената сила на народът ни”, с извода, че  „Парите са водител на всичко”, и мрачната констатация- „докато постигнем целта си ще отидат и невинни хорица доста”. Накрая следва злокобното пророчество – „Длъжност ми е да кажя защото можя да умра. Гледайте!”
Всъщност най-важното нещо, което Левски ни завеща, това е своя личен пример – как всеотдайно, упорито и последователно се работи за велика национална кауза, и как се изпълнява дадена клетва. „Пак ще кажа: чисто народния чиляк, бори се се до което вече е време да избави своя си народ по-напред, па тогава нека гледа и на други! Ако той не случи, то трябва да умре в народната си работа.”
Последното страшно изпитание за личностните, политическите и лидерските качества на Левски се явява, назначената от султана и заседаваща в края на 1872 – началото на 1873 г. в София Специална комисия, която изпълнява едновременно ролята на следовател, прокурор и съдия. Пред този извънреден съд Апостола се държи изключително достойно. Е, не е разбира се, както казва дядо Вазов „Аз съм Левски! Ей ме на! И никое име той не спомена.” Напротив – той говори много, но не казва нищо съществено, или само опоменава вече известното. Левски демонстрира, че освен по ранг в освободителната организация, така и като личност и поведение, е несъизмерим с останалите подсъдими комитетски труженици. Не е изненада, а очакван финал, постановяването на най-тежката присъда - смърт! На 6 февруари / вторник / 1873 г. в предсмъртните си мигове великият българин се възползва от даденото му право да се изповяда. Направената пред поп Тодор Митов изповед завършва с думите: „Дядо попе поменавай ме в молитвите си иеродякон Игнатий ...” Застанал на своята Голгота Апостола намира сили да извика „Боже, избави България!” и потегля по пътя на безсмъртието.
Левски до последия си час действа пише и говори с ясното съзнание, че твори история, на чийто страници името му шу бъде изписано със златни букви. „Историята ни – отсъжда той – няма да прикачи заслугата ми другиму!” И още нещо важно. Той се обръща към новопосветените работници за освобождението на България със следните думи „Вашето съучастие в народното ни дело, ще остави имяната ви неизгледими в народната ни история – само умно работете.” Наистина пророчески думи! Редом с името на Апостола, десетки българи и техните фамилии увековечиха своите имена. Само в революционната столица на Левски – Ловеч, над тридесетина мъже и две жени имат в различна степен отношение към неговото дело и работата на Ловчанския комитет. Портретите, както и лични вещи, на една част от тях са поставени в музея. На техните имена са кръстени улици и учреждения.
Новината за залавянето и последвалото обесване на Васил Левски от турските власти предизвиква шок и покруса в средите на борците за освобождението на България. Ключовото осещане за незаменимост се подвърждава от настъпилата временна криза в освободителното ни движение. Но след болката и отчаянието идва времето на първите оценки, които поразяват със своята реалистичност – делото на Левски и неговите съратници и сподвижници е по-висок етап в борбата, който подподготвя следващите решителни крачки към свободата. В уводната статия на в. „Знаме” от 12 юли 1875 г. Христо Ботев пише следното: „... ние виждаме, че тутакси после 1868 г. апостолите като Левски и като Ангел Кънчев в късо време покриха България с цяла мрежа революционни комитети ... такива личности, които по своята активност и самоотверженост са апостоли редки на революцията не само в нашия народ, но и в другите много по-напреднали народи...” Още преди Освобождението Левски е считан за герой, мъченик и светец. Добре схванали измеренията на неговото дело, последователите му по примера на известния италиански и европейски революционер Мацини, наричат Левски Апостола на свободата. За това най-голям дял изглежда има ловчанлията Иван Драсов. Започнали още преди освобождението, продължават с неотслабваща сила и изключителна сериозност до наши дни опитите за осмисляне  измеренията на личността, делото, идеите, гибелта и подвига на Апостола. Той получава преценка и характеристика, които определят неговото значимо място в пластовете на националната ни памет. Величието на Апостола Левски се гради върху три исторически реалности: първата - изграждането и ръководството на комитетската мрежа в България, известна в историята под наименованието Вътрешна революционна организация / ВРО /; втората - демонстрираното достойно държание пред турския съд; на трето място - огласените идеи, мисли и представи за параметрите на държавно-политическото и социално устройство на свободна България. Яркият пример, даден от Левски, както и оставеното от него епистоларно наследсто, носят ценни послания и завети, които да служат за поука и обеденителен стожер на българите. Ето защо пътят който Левски измина на историческата сцена не завърши „Там близо край град София”, където той увисна „със страшна сила” на издигнатото от петвековният поробител бесило, което е „с кръста равно”. Много истина има в направената от литературният критик и философ  д-р Кръстю Кръстев философска сентенция, която гласи: „Смъртта, която той не диреше, но от която не трепна, бе – за него и за нас – едно велико щастие.” Левски продължи своето апостолско шествие във времето и пространството за да стигне и навлезе в границите на безграничната вечност и заеме челно място в пантеона на българските национални герои. Неговият светъл лик и апостолски подвиг во веки веков ще красят нашия исторически иконостас.


Теодор Тончев – Регионален исторически музей-Ловеч

19 февруари 2011 г.
гр. Троян

 

 

Велик Магистър на Ордена на Тамлиерите  НСВ Жерар Едмонд Луис ВИЛЕРИ 
ВЕЛИК МАГИСТЪР O.S.M.T.H.

gerb-CMYK-NEW_MAGISTERIUM.png

Господня Молитва

Отче наш, Който си на небесата!
Да се свети Твоето име,
да дойде Твоето Царство,
да бъде Твоята воля,
както на небето, тъй и на земята;
насъщния ни хляб дай ни днес,
и прости нам дълговете ни,
както и ние прощаваме на нашите длъжници,
и не въведи нас в изкушение,
но избави ни от Лукавия;
защото Твое е царството
и силата и славата вовеки.
Амин.

Девиз на Ордена на Тамплиерите