Ваше Превъзходителство, Велики Приоре,

Благородни Рицари Велики Офицери на Ордена на Храма,

Благородни Рицари и Дами Командори на Ордена на Храма,

Благородни Рицари и Дама Офицери на Ордена на Храма,

Благородни Рицари и Дами на Ордена на Храма,

Братя и Сестри Тамплиери,

и  вие Новиси,

            Настоящият доклад "Великден - смесица от езически и Християнска традиции" има за цел да разгледа множеството народни обичаи покрай Великден, до каква степен са произлезли от Църквата и Христовата вяра. При подготвоката му проучих известно количество литература, говорих с хора за обичайте на празника, но ми беше трудно да направя разлика до кава степен обредите на Великден, изпълнявани от хората са част от чистата Християнска същност на празника. Затова на Разпети петък потърсих помощ и от Божийте служители в Храм "Успение на Пресвета Богородица". По Божията промисъл, имах удоволствието да разговарям с двама клирици по вълнуващите ме въпроси.

Преди да започна по същество доклада си, бих желал да благодаря и на Негово Благородие, Рицарят на Ордена на Храма Юлиян Райчев, който ми оказа помощ при подготовката на някои текстове.

            Най-голям празник през пролетта е Възкресение Христово (Великден), празнуван три дни. Както ще разберете по-късно, скъпи Братя и Сестри, самият празник почти не е свързан с Християнството. След дългия и строг пост той е посветен само на хора, игри, люлки и всякакви веселия. През седмицата пред празника заедно с църковните служби се извършва основно почистване на домовете и дворовете. Тогава става и обичайното приготвяне на великденските краваи и на шарените яйца, предназначени за подаръци на близки и роднини през празниците, както и за великденската трапеза. Отличителна за тях е украсата им. Шарените яйца се подаряват и взаимно разменят през празниците, чукат се за забава и гадания: чието яйце е по-яко, този ще бъде по-як през годината.

            Един от „символите” на Великден е боядисаното яйце.

Червеното яйце, като част от Великденската традиция, води началото си от преданието за Мария Магдалена, която отишла в Рим, за да се срещне с римския император Тиберий и да му съобщи благата вест, че Иисус Христос е възкръснал. По стара еврейска традиция тя му носила дар – яйце. Яйцето като подарък са носили по-бедните евреи, които са нямали финансовата възможност за скъп дар. Императорът приел Мария Магдалена, и й казал, че за да повярва във Възкресението на Иисус, то яйцето трябва само да се обагри в червена краска. Тутакси яйцето почервеняло, като доказателство.

Моля Ви, скъпя Братя и Сестри да обърнете внимание на последните думи: „яйцето почервеняло”. Това значи, че всякакви жълти, многоцветни, сини, блестящи и т.н. яйца, не би следвало да се използват. Също така в преданието не бяха споменати великденският заек, пилета и кокошки. Рисуването на яйца, наричането им и т.н. също не са традиции от Светото писание.

Яйцето е символ на живот, а формата му символизира входа на пещерата на Яков. Когато се чукаме с яйца по Великден, при удара яйцата се тресат и черупките им се пукат. Този акт на бие на яйца показва единствено: труса и отвалването (разпукването) на камъка на гробницата на Спасителя. С чукането на яйцата не бива да се гадае кой ще бъде по-здрав през годината. Също не е добро да се извърша гадаене по яйцето, което е стояло една година на иконостаса.

            Козунакът

            Историята на козунака започва в началото на 17 век във Франция, откъдето се пренася в цяла Европа. В Италия козунаците се именуват панетоне (Panettone) и имат период на годност до 6 месеца. В Русия Великденският обреден хляб се нарича кулич. Смята се, че в България козунакът е дошъл през периода 1915–1920 г. Той е придобил широка популярност заради вкусовите качества, основно сладостта си.

Козунакът е възприет като вид обреден хляб. От историческа гледна точка, месените обредните хлябове у нас са се наричали „колак“, „пармак“, „кравай“. Светата ни Църква не е приела козунака като единствен обреден хляб за Възкресение Христово, от което следва, че всеки обреден хляб е подходящ за светлия празник.

            Агнето

            Агнешкото жертвоприношение е преди всичко ритуал запазен за Гергьовден. Много българи колят агнец и в навечерието на Великден. Месото на животното също символизира тялото Христово. Именно агнето, а не някое друго животно е избрано да бъде оприличено на Спасителя, заради кроткия си нрав и липсата на защита при нападение. Изображението на агне до дърво е един от символите на Иисус Христос.

            Християнските дела за Възкресение Христово, които би трябвало най-напред да извърши един вярващ са две:

            1) Великденски пост - Света Четиридесетница

Великият пост, установен от Светата Църква, е осветен от примера на Господа Иисуса Христа, Който е постил 40 дни в пустинята. Постът не е само въздържание от блажна храна. Истинският пост е придружен с усърдие в молитвата и опрощение прегрешенията на другите, затова и Сиропустната неделя е определена за ден на всеопрощение. Истинският пост е отдалечаване от злото, задържане на езика, успокояване на гнева, отлъчване от похотта, празнодумството, лъжата и клетвопрестъплението. Лишаването от всичко това е пост истински и благоприятен.

            2) Осъзнаване на вярата

            Както и казано в Псалм 1 „Блажен оня човек, който не ходи по съвета на нечестивите, в пътя на грешните на стои и в събранието на присмивателите не седи, но се наслаждава в закона на Господа и в Неговия закон се поучава ден и нощ. Ще бъде като дърво посадено при потоци води, което дава плода си на времето си и чиито лист не повяхва; Във всичко, което върши ще благоденства. Не е така с нечестивите, но те са като плявата, която вятърът отвява. Затова, нечестивите няма да устоят в съда, нито грешните в събора на праведните; защото Господ наблюдава пътя на праведните, а пътят на нечестивите ще бъде погибел“.

            И тук, Ваши Благородия, бих желал да ви разкажа за Св. преподобни Макарий Велики, Египетски. Св. Макарий ходил някога в пустинята и видял човешки череп да лежи на земята, попитал го: "Кой си ти?" Черепът отговорил: "Аз бях главният езически жрец и сега съм осъден на мъчения заедно с другите жретци" Монахът попитал: "Какви са тези мъчения?" "Ние сме в един голям огън, - отговорил  черепа - и не се виждаме един другиго. Когато някои се моли за нас, ние започваме да се виждаме помежду си, и това ни дава известна утеха." Като чул тези думи, на преподобния Макарий му потекли сълзи и попитал: "Има ли по-жестоко мъчение?" Черепът отговорил: "Долу под нас, има хора, които са познали името на Бога, но го отхвърлили, а заповедите Му не пазили. Те страдат в още по-тежки мъки."

В края, ще обобщя, че нехристиянските традиции и обичаи изместват същината на празника на Великден. За съжаление това става и с другите светли празници като Рождество Христово, който също много се е отдалечил от правата вяра. Ще се съгласите със мен или с Хераклит, който е казал „Всичко тече всичко се променя”. Че няма нищо вечно на тази земя, че много цивилизации са повяхнали, много религии, езици и култури са били забравени. Но ако със цяло сърце, Братя мой, браним Христовата вяра, може би – ще забавим денят, когато един човек, след години ще чете доклад сравняващ някоя нова религия с християнството и ще определя християните като изчезнал вид. А може би,  ще успеем да запазим християнството до края на човечеството.

 Тема: Смъртта на Жак дьо Моле-край или ново начало.

ЖАК ДЬО МОЛЕ

 Jacques de Molay

(1244–1314 г.)

Велик Mагистър от 1292 до 1314 г.

В историческите източници липсват данни за точното място и дата на раждане на Жак дьо Моле. Но архивите на процеса срещу Рицарите от Ордена на Тамплиерите ни дават възможност да конкретизираме, че Жак дьо Моле е роден през 1244 или 1245 г. в Горна Саона, в графството Бургон, васална област на Свещената Римска империя. През 1265 г. той е приет в Ордена на Храма от Амори дьо Ла Рош, Командор на Франция. Около

1270 г. Жак дьо Моле вече е в Светите земи, той съпровожда Тибо Годен в оттеглянето му на остров Кипър. На Генералния Капитул на Ордена през есента на 1291 г. е избран за Маршал. През април 1292 г., малко след смъртта на Тибо Годен, Жак дьо Моле вече е Велик Mагистър на Ордена на Храма.

I.                  Ордена на Храма- хронология на събитията след 1292 г.

 Жак дьо Моле веднага след избирането си за Велик Магистър на Ордена на Храма се заема с организиране на защитата на остров Кипър и на Мала Армения, последните владения на кръстоносците в източните земи. През пролетта на 1293 г. предприема пътуване из Европа, за да обиколи Домовете на Ордена и най-вече да търси помощта на западните владетели и на Църквата за защита на последните християнски държави на Изток. По време на това пътуване той създава добри контакти с някои от монарсите – с краля на Англия Едуард I, с краля на Арагон Хайме II и с папа Бонифаций VIII.

През есента на 1296 г.  се завръща в Лимасол, за да уреди възникнали недоразумения с краля на Кипър, Анри II. През 1300 г. той продължава да укрепва острова-крепост Руад, опитвайки се да го превърне в база за съвместни военни операции с монголите. Монголите, твърде заети с междуплеменни разпри, не успяват да се съюзят с християните срещу египетските мамелюци. През септември 1302 г. Тамплиерите от Руад са избити до един от ордите на мамелюкския султан. Жак дьо Моле губи последните си надежди за общи действия с монголите срещу настъпващите мюсюлмани.           

    Жак дьо Моле е избран за Велик Mагистър на Ордена на Храма по времето на папа Бонифаций VIII, а крал на Франция е Филип ІV Хубави (1268–1314 г.) –  крал от династията на Капетингите, син на Филип ІІІ Смели и Изабела Арагонска. С брака си с наварската кралица е крал на Навара от 1284 г. Възкачва се на престола на Франция през 1285 г. Неговото управление изиграва важна роля в процеса на намаляване на политическото могъщество на феодалите и укрепването на монархията във Франция. Той продължава делото на баща си и дядо си, но условията на епохата, особеностите на характера му и способностите на обкръжаващите го съветници и помощници подчертават и засилват тенденцията на насилственост и жестокост, типична за предшествениците му. Цялото управление на Филип ІV е изпълнено с процеси, спорове и подли дипломатически ходове. През 1294 г. Филип ІV започва война с английските крале от династията на Плантагенетите. Военните действия против Англия са прекратени защото съюзниците на англичаните, фламандците, ръководени от самостоятелни интереси нападат Франция от север.

Рицарите Тамплиери са в най-трудно положение от всички, които успяват да се спасят след погрома на Йерусалимското кралство. Светските барони намират убежище в Кипър, където Братята от Ордена на св. Йоан вече притежават значително имущество. Хоспиталиерите успяват да завоюват остров Родос и създават морска държава, която успешно съперничи на Италианските републики. Тевтонските Рицари преместват своите главни сили в Прусия. Рицарите на Храма, които понасят най-тежки загуби, не успяват да се приспособят. За Тамплиерите би било по-добре да пренесат своите сили в Испания, където имат големи заслуги за отвоюването на Иберийския полуостров, но надеждата за връщане в Сирия е още жива, затова Орденът на Храма разпределя своите сили между Командериите в Кипър и Франция. Положението на Тамплиерите се усложнява допълнително заради тяхната роля на банкери и управители на хазната на Франция. Те се разпореждат с финансите на Ордена, гъвкаво управлявайки кралската хазна дори в най-критичните моменти. Тамплиерите внасят големи промени в ръководството на хазната по времето на Филип IV Хубави. Tъй като управлението на кралските финанси надвишава възможностите на парижките Тамплиери oт 1291 г. до 1295 г., част от тях са прехвърлени в ломбардската банка Франчези. След 31 октомври 1295 г. всички кралски средства са под надзора на нова институция – хазната на Лувъра, създадена по образец на банката на Ордена на Храма, но управлявана от хора на Филип IV. Тази промяна предшества обнародването на була на папа Бонифаций VIII от 24 февруари 1296 г., която нарушава отношенията между Светия Престол и краля, забранявайки на светските власти да получават доходи от църковни имоти. Тамплиерите щяха да бъдат в много деликатно положение в случай, че Филип IV не се бе съобразил с тази була. Управлението на хазната на Франция е върнато на Тамплиерите през 1303 г., когато Юг дьо Перо подкрепя църковната политика на краля. Това положение не се променя до ареста на Тамплиерите през октомври 1307 г.

Проследявайки историята и най-вече фактите, може да се направи заключение, че  делото срещу Тамплиерите е част от трагичната серия политически офанзиви, свързани с управлението на Филип IV.

Един от основните обвинители и подстрекатели на процеса срещу Тамплиерите е Гийом дьо Ногаре.  Ако проследим политическите маневри на този легат, неговите отношения с краля, способността му да извлича полза от всяко отклонение във вярата, капаните, поставени успешно на трима папи- Бонифаций VII, Бенедикт XI и Климент V, става ясно, че причината за всички тези трагедии не се крие в деянията на осъдените, нито в загадъчния характер на мълчаливия Филип IV Хубави, а в безразсъдните амбиции на Гийом дьо Ногаре, които сеят смърт около него.

 Гийом дьо Ногаре е роден през 1270 г. в Сен Феликс дьо Караман, енория Ажен. Отначало е професор по право в Монпелие, а след това – съдия в Бокер. Благодарение на своите познания е поканен в Париж и от 1296 г. заседава в кралския съвет. Великден 1299 г.- Филип IV посвещава Гийом дьо Ногаре в рицарството. През март– април 1300 г. Ногаре е един от пратениците на френския крал в Рим. На проявената от него дързост, папата заслужено отговаря с оскърбителна реплика. Тази случка, както и провалът на мисията, стават причина за личната и упорита ненавист на  Гийом дьо Ногаре  срещу Бонифаций VIII.

На 2 септември Гийом дьо Ногаре  научава, че папата се готви на 8 септември - празника на Рождество Богородично да издаде була, с която да отлъчи от Църквата Филип IV Хубави. Ногаре заедно с други врагове на папата организира покушение срещу него. След смъртта на Бонифаций VIII  за папа е избран Бенедикт XI. Той също се готви да отлъчи от Църквата Гийом дьо Ногаре , един ден преди това да се случи, папата е намерен мъртъв.

Единадесет месеца след това е избран за папа Климент V. Името му е Раймон Бертран дьо Гот. Глава е на Римокатолическата църква от 5 юни 1305 г. до смъртта си на 20 април 1314 г. Роден е през 1264 г. във Виландро, Аквитания. Той става епископ на катедралната църква „Сен Бертран дьо Коменж“ и капелан на папа Бонифаций VІІІ, който през 1297 г. го издига на поста архиепископ на Бордо. След смъртта на Бонифаций VІІІ през 1304 г., въпреки недоволството на италианските кардинали и продължилия една година диспут между тях и френските кардинали, на конклава в Перуджа той е избран за папа и приема името Климент V. Съвременният хронист Джовани Вилани ни съобщава, че новия папа получава поста си след споразумение с френския крал Филип ІV Хубави. Той едва познава Италия и има твърде незначителен опит в Курията. Климент V е болнав и загрижен за здравето си човек, който едновременно с това е безволев и инатлив. Той отказва да се върне в Рим и избира за своето ръкополагане епископския град Лион, където на 14 ноември 1305 г. се провежда церемонията. Климент V веднага показва благоразположението си към френския крал, като от десетте избрани кардинали, четирима са от обкръжението на Филип ІV . Папата отказва да даде ход на делото срещу Бонифаций VIII, което поставя Гийом дьо Ногаре в крайно незащитено положение. През месец март 1306 г.  папа Климент V прехвърля Курията в Бордо. За разлика от своите предшественици, Климент V  се интересува от съдбата на Светите Земи. Обстановката в Мала Азия се променя след победите на татарите над султаните на Кайро и монголският хан се стреми към съюз с християните. Папата посреща негови пратеници в Лион. Те предлагат да предоставят сто хиляди конници и също толкова коне за кръстонос­ците. Във връзка с това Климент V се обръща за съвет към Магистрите на  Ордена на Тамплиерите и  Ордена на Хоспиталиерите. Жак дьо Моле отговаря на въпросите на папата авторитетно и с разбиране по военните въпроси. Папата приема плана, без да се колебае, той приема идеята за война, която да се финансира самостоятелно от Ордена на Храма, без да се изискват средства от Светия Престол. На 13 юни 1306 г. папата издава була, с която дава привилегия на Тамплиерите да изберат скромен свещеник в качеството на изповедник, който да може да дава пълно опрощение на греховете.

През 1306 г. Гийом дьо Ногаре се сближава с Братята от Доминиканския Орден и особено с Върховния инквизитор Гийом от Париж. Последният става изповедник на краля. Съюзът, който постепенно се оформя между Гийом от Париж и Гийом дьо Ногаре, е логичен, тъй като единият завижда на духовните привилегии на Ордена на Храма, а вторият желае да използва богатствата на Тамплиерите в полза на короната.

През лятото на същата година финансите на Филип IV Хубави отново критично намаляват. Банкерите на краля, семейство Франчези, изчерпват всички свои възможности и са на границата на фалита.  Гийом дьо Ногаре е осенен от идеята да конфискува имуществото на евреите, заселили се във Франция, както постъпват с ломбардците през 1292 г. Той заминава лично за Тулуза, за да наблюдава подготовката за тази идея, която се осъществява на 22 юли. Чиновниците на краля конфискуват цялото имущество на евреите, като им оставят само незначителни средства, за да могат да напуснат страната. Монетният двор сече нови монети от ценните метали, събрани по този начин, и същевременно прави преоценка на старите монети. Тези действия предизвикват голямо недоволство сред народа, което през септември прераства в бунт в Париж. Филип IV е принуден да се укрие в Командерия на Ордена на Храма. Метежът е потушен бързо и неговите водачи са екзекутирани, но финансовата криза не е разрешена.

През 1307 г. Филип IV се среща с папата и му разказва за обвиненията срещу Тамплиерите, но Климент V отказва да повярва. Жак дьо Моле се противопоставя и на искането да се обединят трите военни Ордена. Жак дьо Моле е повикан в Курията, за да се срещне с пратениците на монголския хан, но пристига в Поатие след заминаването на Филип ІV. Той заварва тук по-голямата част от Великите байи на Ордена. Магистърът и неговият Съвет вече са информирани частично за обвиненията, отправени от краля по техен адрес, но папата им разкрива и подробностите, които са нелепи, но предизвикващи тревога.

Гийом дьо Ногаре е назначен на длъжността пазител на кралския печат на 22 септември 1307 г. в манастира Мобюисон. На 12 октомври Жак дьо Моле присъства с целия двор на погребението на Екатерина дьо Куртене, съпругата на Шарл дьо Валоа. Рано сутринта на 13 октомври 1307 г. По заповед на краля, се пристъпва към арести на всички Тамплие­ри във Франция и конфискуване на имуществото на Ордена.

В Париж Гийом дьо Ногаре и Рено дьо Роа, кралският ковчежник, заедно с хора от Парижкия съдебен окръг без усилия завладяват Командерията на Ордена на Храма в Париж. Те арестуват Жак дьо Моле и всички Братя в резиденцията, като едни от тях остават под стража в крепостта Темпъл, а други са преместени в Лувъра. Същия ден Филип IV се настанява в Темпъл, където слага ръка не само върху кралската хазна, но и върху средствата на Ордена, събирани там за подготовката на новия кръстоносен поход. Въпросните средства представляват доходите на всички Командерии във Франция и изчезват безследно. Тяхното количество е невъзможно да се определи даже приблизително, тъй като кралят не дава отчет за тях на никого. Материалите, отнасящи се до Тамплиерите, говорят за двойно разследване, водено отначало от хората на краля, а след това от Инквизицията. Затворниците са разделени и поставени под усилена охрана, като се предвижда и подлагането им на изтезания в случай, че не признаят вината си. В началото папа Климент V се противопоставя на действията на краля, но после размисля и издава була за арестуването на Тамплиерите. Направените опити за защита на Тамплиерите от Братя от Ордена на Храма водят единствено до тяхното арестуване и изпращане в тъмница. За да бъдат пречупени в своите показания Тамплиерите са подложени на мъчения, а още преди да е завършил процеса срещу Ордена на Храма, много от тях са изгорени на кладата.

През октомври 1311 г. във Виен е свикан Събор. По това време Климент V вече е достатъчно сигурен, че ще се задържи на Светия Престол. На 20 март 1312 г. Филип IV пристига във Виен, придружаван от кралските съдии. Два дни по-късно Климент V прави решителна стъпка, предварително провъзгласявайки Ордена на Храма за ликвидиран.

Папата предава изцяло в ръцете на Хоспиталиерите владенията на Тамплиерите по целия свят, с изключение на тези, намиращи се на Иберийския полуостров. Рицарите на Храма от Арагон и Каталуния са признати за невинни от Събора, който се провежда в Тарахона, а тези от Кастилия – от Събора в Саламанка. В Португалия архиепископът на Лисабон очиства Рицарите на Храма от всякакви подозрения, а през 1319 г. крал Денис основава Ордена на Христос, за да събере Братята под старото име „Бедните рицари на Христос”. През същата година в земите на Арагон, Валенсия, Каталуния, Сицилия и Корсика е основан Орденът на св. Мария Монтеска, за да може, по молба на арагонския крал, да се съберат оцелелите Тамплиери и останките от тяхното имущество. Папа Иоан ХХII утвърждава две нови институции. Монтеският Орден се подчинява на Рицарите от Ордена на Калатрава, които са наследници на имуществото на Ордена на Храма в Кастилия.

II.               Съдбата на Великия Магистър на Ордена на Храма Жак дьо Моле.

 На 18 март 1314 г. четиримата Тамплиери са готови да чуят своята присъда. Жак дьо Моле е докаран в Париж от тъмницата в Жизор. На мястото се събира огромна тълпа, за да изслуша присъдата, която трябва да бъде произнесена публично. Но щом наказанието „доживотен затвор“ е обявено публично, Великият Магистър високо провъзгласява невинността на  Ордена на Храма, което се разминава с прочетените показания, за изумление на кардиналите, които са убедени, че са поставили последната точка на това дело. Великия Магистър се обръща към тълпата и много високо произнася, че всичко написано е лъжа, и че той не е говорил нищо такова, нито е признал обвиненията. Казва още, че всички Тамплиери са добри християни. Следейки внимателно събирането на доказателствата по процеса може да си направим извода  дали показанията представени от кардиналите са истински, а не изфабрикувани.

 Жак дьо Моле и Жофроа дьо Шарне са предадени на главния съдия на Париж, който заповядва да ги държат под стража в църквата, намираща се наблизо, докато не се разотиде тълпата. Според думите на хрониста Жан от Сен Вик­тор, кардиналите имат намерение да се съветват допълнително за участта на двамата Тамплиери, но кралят и неговите съветници вече са информирани за инцидента и вземат решение да ги изгорят живи като неразкаяли се еретици, въпреки че не присъства нито едно духовно лице, което да призове светската ръка на властта. Кладата е издигната на Тръстиковия остров-Сите, разположен между кралската градина и църквата на августинските монаси. Магистърът на Ордена на Храма се подготвя да умре спокойно и дори с някакво въодушевление, което прави дълбоко впечатление на събралите се хора.

С настъпването на нощта сержантите на краля качват в талига Жак дьо Моле и Жофроа дьо Шарне, за да ги откарат тайно на острова. Преди да го привържат към стълба, Великия Магистър настоява да му позволят още веднъж да се помоли и за пореден път обявява, че Орденът на Храма е невинен, предавайки в ръцете на Бог грижата да отмъсти за смъртта му и смъртта на неговите Братя.

Всички участвали в този нагласен процес срещу Ордена на Тамлиерите умират. Гийом дьо Ногаре  на 11 април 1313 г. Папа Климент V умира на 20 април 1314 г. в Рокмор-на-Рона. Филип IV Хубави, чийто последни години са помрачени от семейни драми, Фландърската война и народното възмущение, умира на 29 ноември 1314 г. във Фонтенбло.

Дори и на кладата Жак дьо Моле не е сам. Случайност или съдба, но и в последните часове от живота Братята от Ордена на Храма са заедно един до друг-по двама на кон.

Цар Соломон в ‘’Книга на Еклисиаста’’ казва:

4,9. По-добре двама, нежели един, понеже имат добра награда за труда си.

4.10. Защото, ако падне единият, другият ще подигне другаря си. Но горко на един, кога падне, а няма другиго, който да го повдигне.

Една от причините да се поиска унищожаването на Ордена на Храма, според мен е познанието, което са имали  Тамплиерите за живота. Въпреки затворените Капитули и строго пазена тайна за извършваните ритуали, информация е стигнала до краля.

През 1244 г., рожденната година на Жак дьо Моле, пада замъка Монсегюр.  Катарите са били избити и изгорени на клада. Учението на катарите, което  води своето начало от богомилите е заплаха за властта на краля и Църквата. Създаването на Инквизицията има основна задача да се бори с ереста. Хората трябва да спазват законите и каноните на Църквата. Всички учения, различни от нейните канони, са били преследвани и унищожавани. Тамплиерите са пазители и носители на ранното християнство, което в наши дни може да го открием в учението на богомилите.

Изгарянето на кладата на посветен човек е свещенодействие, с което чрез огъня се пречиства  душата му. Жак дьо Моле е бил посветен в тайното учение на катарите и не се е страхувал да умре на кладата. Той е знаел, че тялото е тленно, но душата е безсмъртна. И пречиствайки се с огъня, ще се изправи пред Бог готов да се прероди отново.

Белибаст-последният катар от ‘’съвършените’’ , изгорен жив през 1321 г., е казал, че след седемстотин лета лавърът ще се раззелени отново. Седемстотин години след кръстоностните походи лавровото дърво започва да се раззеленява.

Великия Магистър на Ордена на Храма е избрал пътя на Рицаря- монах, да умре достойно в битка за христовата вяра. Със смъртта си той поставя началото на един процес, имащ за цел да пренесе през времето познанието на Ордена на Храма до наши дни. Той запазва честта и доброто име на Ордена на Тамлиерите, като показва на света, че вярата в Бог е по- силна от страха и смъртта.

В ‘’Корпус Херметикум’’ се казва:

,,Творението на Бог е единствено и то се състои в създаването на всичко съществуващо- в миналото, сега и в бъдещето. Това творение е животът, Красотата, Добротата, това е Бог. Бог е едновременно Творецът и Творението. Ако творението бъде отделено от Него, всичко би се сгромолясало, всичко би загинало, тъй както живота би изчезнал. Бог е един единствен. И ако всичко е живо , на небето и на земята, и ако във всичко има един единствен живот, който е Бог, значи всичко произхожда от Бога.’’

‘’Животът е единение на Разума и Душата, смъртта не е тяхното унищожение, а разрушаването на съюза им. Образът на Бог е Вечността, образът на Вечността е Светът, образът на Света е Слънцето, образът на Слънцето е човека. Хората наричат смъртта преобразуването, тъй като тялото се разлага и животът престава да бъде осезаем. Светът също се преобразува непрекъснато, всеки ден някоя част от него престава да бъде видима, но самият той никога не се разпада. Тези преобразувания и изчезвания са фазите на Света. Преобразуването е възвръщане, а изчезването е обновление.’’

В началото на 14 в. всичко се променя. Сблъскват се интересите на отделните нации, настъпват съществени преобразувания в структурата на обществото. Ордена на Храма ‘’Изчезва’’ за да се ‘’Преобразува’’ отново днес.

В памет на Жак дьо Моле и Жофроа дьо Шарне

Благородници, безстрашни смели Братя,

без да трепнат към кладата вървяха,

сякаш не Смъртта ги чакаше да вземе техните души,

а награда за честта на Ордена на Храма да получат във отплата.

С поглед мил, безкористен и благ те гледаха тълпата.

Хората не доумяваха, защо и как,

нима не ги е страх,

че в  пламъци ще им бъдат погълнати телата.

Те милост не търсеха във този час.

Само казаха със силен ясен глас: Християни сме добри, ние и нашите Братя.

И рамо да рамо, както в битка вървят,

достойните Братя изправени на кладата с вдигнати глави стоят.

Реката тихо ромоли, вятър гали техните коси.

Луната острова огря, да им освети пътя, за да ги отведе при Бог в нощта.

Кладата се разгоря, светлина озари нощта,

 Тамплиерите спокойни приеха своята съдба.

Те знаеха, че един ден като Феникс от пепелта, ще възкръснат за нови Тамплиерски дела.

Българското общество през Възраждането и личността на Левски

Българското общество през Възраждането представлява една устойчива, саморегулираща се общност. Макар и включено в социално-икономическата система на Османската империя, българите от този исторически период схващат себе си като отделност, различна от другите етноси в империята. Българският народ е без своя държава, без свои елит, без духовни водачи. Единствената му духовна опора са традициите. Чувството за общност се подхранва от езика, православието, от сходството в организацията на празнично-обредната система. Конкретните измерения на тази обредност включва почитане на едни и същи светци, култ към предците и към хляба, живот в рамките на една консервативна патриархална атмосфера на строго регламентирани норми на поведение. Отстояват се едни и същи етични отношения, сред които се откроява взаимопомощта във всичките й аспекти, споделяне на общата отговорност в плащането на данъци и налози на османската администрация, носенето и изпълнението на различни повинности(строеж на пътища, мостове, обществени сгради, военизирани и специализирани функции).

Българската общност не е представена в управлението на империята. Единствената активност, която й е разрешена, е стопанската. И българите съумяват, използвайки този ресор, постепенно да овладеят всички проявления на стопанския живот и да се наложат като доминираща народност в икономическия живот на империята. Стопанският ритъм се движи прогресивно, както на село, така и в градските селища, превърнали се в центрове на манифактурното производство. Българското село дава пшеница, месо, и най-вече вълна, която е необходима за производството на вълнени платове - основа за съществуването на най-големите еснафски сдружения в империята - абаджийските, които обличат населението на държавата и османската армия.

Животът на село е тежък, труден. Българското село през Възраждането не създава големи личности. Но то стои в основата на икономиката, без неговите продукти и суровини българската манифактура би била невъзможна.

Истинският кипеж, който отговаря на един нов за времето дух, се наблюдава в градските селища. Именно те обезпечават икономически раждането на новата епоха. Още от края на XVI и през XVI I в. трудът в тези селища се специализира в различни занаяти, отговарящи на нуждите на различни сфери от икономическия живот. През XVIII и XIX в. почти цялото стопанско развитие на империята е съсредоточено в български ръце. Българските занаятчии(строители, абаджии, ковачи, бакърджии, казаси, папукчии и пр.) още от XVI в. се обединяват в гилдии - еснафи, които се ползват със своя самостоятелност и са извадени от юрисдикцията на империята. Еснафските организации се превръщат в сърцевината на българските общини. Приемането на всеки нов член в еснафа гарантира неговото препитание - еснафа се грижи да има работа за всички, поръчките са по равно разпределени, изпълнява съдебна власт над своите членове. 

Именно от средите на еснафите от края на XVI, през  XVII и XVIII в., се ражда едно ново съсловие, което се превръща в основен двигател на българщината. То изтласква на заден план старото болярско съсловие и поема ръководството на социалния живот на българите. През XVIII – XIX в. То има вече активни обществени функции, израз на които са строежите на църкви в селищата, на читалища, на училища, на часовникови кули. Това занаятчийско съсловие е носител на нови прояви, то е отворено към знанието и света, то е грамотно и поощрява навлизането на книгата и просветителството в обществото, чрез привличането и назначаването на учители в общините. Това съсловие е поръчител и потребител на култура и изкуство, то стимулира развитието на художествените занаяти – иконопис, резбарство, ювелирство. Творческата активност на епохата и тласъкът, които получават художествените занаяти и приложните изкуства, придават на новото време една естетическа същност, превръщат Българското Възраждане в един културен феномен. И както бе сполучливо уловено от В. Свинтила, това естетическо отношение се превръща в начин на живот на българина. То обема цялото му ежедневие, бит, общуване и поведение. Стопански обезпечен, българинът се превръща в организатор и потребител на духовен и художествен продукт. Ето го новият човек, човекът на Възраждането, който възпитава у себе си и в семейството си едно достолепно поведение. Навсякъде е разпространено едно обществено съзнание, което поразява с примерите на достойнство, на честност, на трудолюбие, на раболепие. Това не може да не рефлектира върху организацията и отношенията в цялото общество. Кражбата е немислима, клеветата и покварата не съществуват. Който си позволи отклонение от нормата е подлаган на публично унижение, той е преследван, гонен, дори физически унищожаван. 

Българинът в империята има своето самочувствие. И ако няма възможност да й се противопостави по насилствен или друг начин, той й се противопоставя естетически( както го е установил В. Свинтила). Той отделя големи средства, за да превърне дома си в една приятна и художествена атмосфера, в която резба, пластика, стенопис и разпределението на интериора, се комбинират по-между си с поразителен естетически ефект. Домът е негова крепост. И няма как неговия стопанин да не мисли и желае най-доброто за децата си. Пари не му липсват. От средата на XIX в. децата на заможните български занаятчии започват да учат в най-престижните за времето си учебни заведения – Николаевската гимназия в Одеса, Роберт колеж и лицея Галата Сарай в Цариград, както и университетите в Западна Европа. От тези среди ще излезе и проходи българската интелигенция. Това са хора, сред които се открояват Т. Каблешков, П. Волов, Г. Бенковски и др. Този аспект е много интересен, защото свидетелства за настъпването на нови процеси в обществото. Защото се наблюдава раждане и узряване на нов обществен тип, при който личностното съзнание започва да доминира на обществените нагласи. Този нов личностен тип демонстрира менталност от нов тип – непознат до тогава в еснафа и занаятчийското население на българските селища. Той търси форма и начини да се прояви. В това личностно ново съзнание се корени зародиша на българската буржоазия.  Това е типа на интелигента, на модерната, осъзнатата личност. 

Най-красноречивият и най-яркият пример за пробудена, напълно осъзната личност, представлява Васил Левски. Левски бе усетил и разбрал мисията си, още като монах в молитвеното уединение на манастирската обител. Беше тръгнал да я изпълнява, надвил болката и самотата. Без страх от друговерци и душмани. Някъде среща и увлича съмишленици, другаде просто разбиране, страх, колебание, неувереност. Свобода е забранена дума. Българите имат право да стопанска инициатива, но нищо повече. Те плащат данъци и създават занаятчийски произведения и стоки, предназначени за обширния пазар на Османската империя. Можем само да предполагаме, какво е изпитвала неговата неспокойна душа. С колко малко се задоволяват братята му българи. Нима къщата, имотът, занаята и търговията са достатъчни, за да се постигне пълнота на човешкият живот? Не е ли човекът така устроен, че да търси свободната инициатива, свободния размах на мисълта, свободното движение по българската земя, управлявана от българи? Нима примирението може да път на един истински вярващ човек и добросъвестен християнин? Записките в личното му тефтерче показват, че Левски е изпитвал съмнения, животът му е вгорчаван от дребнавото човешко мислене. Колебливостта на братята му, е била най-непоносимата му тежест. Той я носи години наред, бори с нея, използва различни методи – красноречие, личен пример, коректен е при събиране и изразходване на средства за революцията, като всеки похарчен грош съвестно го описва в бележките си. Някога нещата опират до сила и открита заплаха – решения, към които е прибягвал, за да не се  провали революционното дело или да се разтури даден комитет. Висотата на неговата вяра и прозорливост му налагат твърдо поведение – той няма право да проявява слабост, да се оплаква, да се напива или да тъне в леност. Той е непрекъснато на път – делото трябва да бъде довършено веднъж за винаги до край, свободата не търпи повече отлагане. Поема страстният път към бесилката, която се превръща в символ на една унизена и деформирана нация. Достойно издържа и последното изпитание и увисва „със страшна сила” – силата на човешкия дух, устремен към свободата.

Тук не е необходимо да коментираме дейността му, заслугите му за революционното движение, които са всеизвестни.  Желанието ми е да ви покажа другият Левски, личността Левски, така, каквато тя ни се разкрива от записаните в тефтерчето му бележки – едни от малкото автентични документи и лични вещи на Апостола. Левски е дълбоко вярващ човек. Такъв той остава през целия си живот, дори след като вече не е духовно лице, и след като напуска манастира, за да поеме по пътя на революцията. Ето какво е записал той през 1870 г.: 

„Яко апостолов единонравнии и словенских стран учитилие, Кириле и Методие богомудрии, владику всех молите, вся езики словенских утвердити в православии и единомислии, умирити мир и спасти души наша”.

Левски е непрекъснато на път. При многобройните си обиколки и посещения на селища – градове, села и колиби, той е трябвало да се бори със времето, със студа, вятъра и жегата, с природата и нейните капризи. Най-често той пътува сам. Бил е предвидлив и си е записвал различни рецепти за лек, в случай на нужда. През 1871 г. той пише следните лекове в тефтерчето си:

„За клинов човек: костенурка – жаба, водна да я уловиш, че да я затвориш, и тя да ти снесе яйце, което ще го опечеш, пък яж и нищо друго.

За зъби: от трънка корен 3 грама, стипца, 1 чаша фасулова вода, 1 чаша ракия, па се тури в ново гърне да врат, но от чешма вода да врат, после вземи 3 камъчета бели да ги ногорещиш в огъня, па ги пусни в гърнето. Тогава зини над гърнето да върви парата в устата, че като поистине водата, вземи няколко пъти. 

Сърце дето прияда като живо: вземи в устата си сол и като се напълнят устата със солена плюнка тури после в устата си и малко балсама, че преглътни

За жълтеница: мъртва коприва, тя е горчива, цъфти червено. От нея да нарежеш 25 грама в половин ока шише, че напълни шишето с бяло вино старо, после тури шишето вън на къщата да стои три денонощия. После на три сутрини да го изпииш. Подир всяко едно пиине да се изяда по 2 ореха и малко лимон с кората с залък. После една лъжица оцет да си изпий.”

Понякога терзания и съмнения изпълват душата на Апостола. Задавал си е въпроси, като всеки човек, изправен пред съдбата, пред трудностите по пътя, пред самия себе си. Когато самотата е натежавала, той е писал нещо много интимно, много човешко, разкривайки ни пътя на човек, понесъл кръстта:

„Току що се яви зората в един прекрасний майский ден. Излязох аз из одаята душевно много сокрушен. Кой може да ме утеши? Към кой мъдрец да се обърна със съвет да ми се яви? И тъй си мислех с много нетърпение и много аз мълчах. По сърдечното си влечение към Трапезица аз тръгнах.. Навред нам тихий ветрец вее.”

Разкъсван от между святото дело на българската национална революция и личните си чувства, Левски е изпитвал покруса; тъга е вледенявала сърцето му, без близък човек до него. Дългът изключва всяка слабост, всако отпускане, и Левски много добре си е давал сметка затова. Но има моменти, в който копнее за обич и топлина. Мисълта му се е отправяла към Карлово и родния дом, към живата му майка:

„Искам мамо да те видя и вси мили у дома. Но знамето ме не оставя. До кога ли ще мога, до кога? Сбогом мила, кой знай дали ще ме видиш вече жив. Но драга не щеш ме забрави, ако падна аз убит. Сал за тебе мисля, мамо, и се готвя за боя. Пред вразите ни във кръв ще се облея. Сбогом мила  Чуй мамо, как затръбява тойзи глас за кървав бой. Но Вишний нек ни защитава, както прави всегда той. Сбогом.”

С полагането на основите на ВРО с център град Ловеч, Левски започва да изгражда стройна мрежа от революционни комитети от двете страни на Балкана. Координира дейността си БРЦК в Букурещ и използва комитетски пари за нуждите революционното дело. Бил е изключително добросъвестен. Ето какво пише той:

„От ноемврий, 25, 1871 г., захващам да водя точна сметка от дека какво взимам, и за какво ги давам”. Той послание не е загубило от своята сила и актуалност. Особено за днешните български политици. Не мога да пропусна да ви обрна внимание на организацията на самите комитети, като дело свято и отговорно. Левски е оставил следните записки:

„1872 г., преди април. Да си приготвят човек от всяка страна(комитет б.м.), готов представител, дето се повика да разгледва народните работи, върху които ще бъде упълномощен от мястото си, и да гласоподава.

Да се събират каси, под какъвто вече вид можат, от които пари ще се улеснява и преставителя докато отиде и да се върне.

Да се приготвят някоя друга къща или хан, т.е. място у наши хора, дето да се намира за всеки по-малко сено и ечемик, та кога замине наш човек със знакът си, по което ще се познава, че е наш човек, и тогава ще се приима в такова място, щото да не бъде пред очи на правителството(т.е. турската администрация –б.м.). Таквиз места трябва по-скоро да се приготвят, че не дай боже ако би се компрометирал някой да има място за укриване; също от тук за друго място.

Да се привързоват град със град, село със село, с по един човек по-разбран и бестрашлив, който ще работи по вишегласието на техните си; ни една дума няма право да изрече, докато се не пита от техните си и да му подпишат.

Едно място до друго кога се изпраща пратеник с писмо, без знак да не се приема и изпраща, защото може да се случи някоя измама. Па от същите работници(т.е. комитетски дейци – б.м.) днес е добър и постоянствува, а утре може да не. Имаме примери.

Трябва да се издирват воеводи – учени или прости.Има ги. Който са хайдутували по година-две. На които ще се казва по нещо, според човека, а комуто не е никак за казване – поради неговите слабости – било пиянство или тайна не може да удържи – за таквиз трябва да им се бележи мястото дето живеят,когато потрябват да го знае къде е.

Всичките дейци трябва да си разподелят работата, кой за каквото може: един има влияние между гражданите и чорбаджиите, други между селските учители, чорбаджии и пр. Всичките в една точка и от време на време да им се иска работата; също и градовете ще предават работата си в друга по-голяма точка.

На издайниците – им кажи, че знаем делата им..”

Пътят на Левски върви от манастира, през учителстването до прегръщането на идеята за въоръжена борба срещу чуждата обществена и политическа система. Но това е и борба срещу определени мисловни нагласи, срещу един обричащ на дискриминация и правото на свободно изразяване на волята манталитет, чийто изразител е структурата на късната Османска империя. Левски осъзнава, че османските управници и администрация, са спирачка пред собственото българско развитие, и че конфликтът българи – турци е не толкова етнически, не толкова основан на верската нетърпимост, колкото чисто обществен, създаващ напрежение от бавните реформи в Османската империя, които не позволяват развитието на новото, личностното, прогресивното. А такива обществени структури се формират. Това е прохождащата българска буржоазия и нейното първо проявление – българската интелигенция. Не случайно хора като Каблешков, Волов и другите прегръщат идеите на Левски, именно те, а не българското еснафство организират и провеждат Априлското въстание – върховна проява революционната мисъл през Възраждането, но и най-пълното свидетелство за оформянето в българските земи на нов обществен слой. Това е българската буржоазия. Тя се ражда в учебните заведения на Русия, Запада, Османската империя, постепенно узрява, натрупва самочувствие, и, заявява категорично своите претенции да управлява и взима решения на етническата й територия – земите, населени с българи. Половинчатите реформи в империята не я удовлетворяват. Българската буржоазия иска ръководството на обществения, политическия и икономическия живот. И тук е вече конфликтът буржоазия – еснаф. Конфликт, който ще доведе до крушение и разорение на българското занаятчийство в първите десетилетия след Освобождението. Но това е друга тема. За нас е по-важно констатирането на онези психични нагласи у личности като Каблешков, Бенковски, Волов, Дюстабанов, които ги принуждават да изберат революцията, и в крайна сметка саможертвата, пред ограничените възможности, при които ги поставяха тогавашните обществени условия в Османската империя. Възможности, които не могат нито в една сфера на живота да удовлетворят техните пораснали амбиции.  Така Априлското въстание се превърна и в първата, най-ярката изява българската буржоазия, разтърсила мислещия свят на Запад и в Русия. А заедно с това и началото на края на цяла една епоха, на едно обществено съзнание, на един манталитет в българското битие – възрожденската.

Народе????? – бе написал в тефтерчето си Левски. Неговият живот протече в служба на Бога и българския народ. Той нито за миг не се отрече от името българин, не подмени доверието, което му бе гласувано като водач на народа за възстановяване на държавността и по възкресяване на българската културна идентичност. Институционализирана преди трагичния му край в такива обществени структури като възстановената църква и училище. Той бе пътувал много, бе пребродил българското етническо землище в качеството си на апостол. Апостолска бе и неговата мисия – да събуди духа и вярата на унижените си братя, да ги убеди с готовността си за саможертва и твърдост за препятствията и трудностите на пътя, да ги поведе към свободата със свян и чисто сърце, с плам и обич. Още приживе се бе превърнал в икона с освободителната си мисия, която проповядваше. През целият си съзнателен живот бе носил огромен товар – съдбата на един угнетен и подтиснат народ. Народ, който той много обичаше, който галеше с думите си и свободната си мисъл; той бе негов духовен пастир, а народът - негова рожба – най-голямата му любов.  Левски бе прозрял бъдещето със смиреността си на вярващ човек, на истински родолюбец и борец за свобода. Беше достоен син на земята си, пламенна натура, твърд характер и неспокойна душа. Обикновен човек, нагърбен със спасително дело, с божия промисъл. Плати с живота си, за да имаме ние пример, който да следваме. Образец на истинско служение и християнски живот. Но неговата душа остана неспокойна. Въпреки всички панихиди и молебени, отслужени в негова памет. Пред нашата съвест стои още онова народе?????  

Тези, които го наследиха, и продължиха българската национална революция, получиха в наследство и онова народе????? Те се удавиха в собствената си кръв по време на Априлското въстание и написаха с кръв името българин, така, че да се види в цяла Европа. Пример, който бе достойно последван от българското опълчение по време на Освободителната война от 1877-1878 г. Но онова народе????? остана да кънти във възобновената държавност, в строителите на съвременна България, в политическите битки и убийства, в самотната и дълга борба на ВМРО за национално обединение – най-важната външнополитическа задача, заради която България води Балканската война и участва в Първата световна война. Всеки един родолюбец или държавник, който избираше пътят на кръста, получаваше в наследство и онова народе?????, с което трябваше да се бори цял живот, често с цената на своето собствено съществуване. Такава цена плати и Борис III – единственият български управник, след епохата на средновековието, който успя да обедини всички българи под герба на българската държава, който изправи България на крака и я превърна в модерна и просветена държава.

Народе????? още дълго ще преследва всеки устремен към свободата ум. Пътят на кръста. Колцина се нагърбиха да го носят. Не да го яхнеш, не да избягаш в чужбина, а да го носиш. Ето го завета на Левски. Пътят на човека е пътят на кръста.